Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Гласът на стареца, оголен от обичайната си ирония, току пресекваше и сякаш бе остарял като очите му.

— Нурия много ви обичаше, Исаак. Не бива дори за миг да се съмнявате в това. Зная, че и тя се чувстваше обичана от вас — импровизирах аз.

Старият Исаак отново поклати глава. Усмихваше се, но сълзите му все така капеха безмълвно.

— Може би ме е обичала посвоему, както и аз нея. Само че не се познавахме. Навярно защото аз никога не й позволих да ме опознае, нито пък сам направих някаква крачка, за да я опозная. Прекарахме живота си като чужди хора, които се виждат всеки ден и се поздравяват от учтивост. И си мисля, че може би е умряла, без да ми прости.

— Исаак, уверявам ви…

— Даниел, вие сте млад и доста се стараете, но макар че съм пил и дори не зная какво говоря, още не сте се научили да лъжете достатъчно добре, за да заблудите един старец със сърце, разядено от мъка.

Сведох поглед.

— Полицията казва, че човекът, който я е убил, е ваш приятел — подхвърли Исаак.

— Полицията лъже.

Исаак кимна.

— Зная.

— Уверявам ви…

— Няма нужда, Даниел. Зная, че казвате истината — рече той и извади един плик от джоба на палтото си.

— Следобеда, преди да умре, Нурия дойде да ме види, както правеше преди години. Спомням си, че често отивахме да хапнем в едно кафене на улица „Гуардия“, в което я водех като дете. Винаги разговаряхме за книги, за стари книги. Понякога тя ми разказваше разни неща за работата си — дреболии, каквито човек би разправил на някой непознат в автобуса… Веднъж ми каза, че съжалява, задето се е оказала разочарование за мен. Попитах я откъде е измъкнала тази нелепа мисъл. „От очите ви, татко, от вашите очи“ — рече ми. Дори веднъж не ми мина през ум, че аз може би съм се оказал още по-голямо разочарование за нея. Понякога си въобразяваме, че хората са като лотарийни билети, че са тук, за да сбъднат абсурдните ни мечти.

— Исаак, с цялото ми уважение ще кажа, че сте се напили като казак и не знаете какво говорите.

— Виното превръща мъдреца в глупак, а глупака в мъдрец. Зная достатъчно, за да проумея, че собствената ми дъщеря никога не ми се е доверявала. Във вас имаше по-голямо доверие, Даниел, а ви бе виждала само няколко пъти.

— Уверявам ви, че грешите.

— Последния следобед, когато се видяхме, тя ми донесе този плик. Беше много неспокойна, тревожеше се за нещо, което не пожела да сподели. Помоли ме да пазя плика и ако нещо се случи, да ви го предам.

— Ако нещо се случи?

— Това бяха думите й. Стори ми се толкова разстроена, че й предложих да отидем заедно в полицията. Казах й, че какъвто и да е проблемът, ще намерим разрешение. Отвърна ми, че полицията е последното място, където би могла да потърси помощ. Помолих я да ми обясни за какво става дума, но тя каза, че трябва да си върви и ме накара да й обещая, че ще ви връча този плик, ако не дойде да си го вземе до няколко дена. Помоли ме да не го отварям.

Исаак ми подаде плика. Беше отворен.

— Излъгах я, както винаги — рече той.

Разгледах плика. Съдържаше куп изписани на ръка листове.

— Прочетохте ли ги? — попитах.

Старецът бавно кимна.

— Какво пише в тях?

Той погледна нагоре. Устните му трепереха. Изглеждаше ми сто години по-стар от последния път, когато го бях видял.

— Това е историята, която търсехте, Даниел. Историята на една жена, която никога не съм познавал, макар че носеше моето име и моята кръв. Сега това ви принадлежи.

Пъхнах плика в джоба на палтото си.

— А сега ще ви помоля да ме оставите тук, насаме с нея, ако нямате нищо против. Преди малко, докато четях тези страници, ми се стори, че сякаш я виждам отново. Колкото и да се напрягам, спомням си я само такава, каквато беше като дете. Знаете ли, като малка беше много мълчалива. Наблюдаваше всичко, замислена, и никога не се усмихваше. От всичко най-много обичаше приказки. Вечно ме молеше да й чета приказки и едва ли има друго дете, което толкова рано да се е научило да чете. Казваше, че иска да стане писателка и да пише енциклопедии и трактати по история и философия. Майка й разправяше, че аз съм виновен за всичко това. Според нея Нурия ме обожавала и понеже мислела, че баща й обича само книгите, искала да пише книги, за да накара баща си да я обича.

— Исаак, не мисля, че е добра идея да останете сам тази нощ. Защо не дойдете с мен? Ще пренощувате у дома, тъкмо ще правите компания на баща ми.

Исаак отново поклати глава.

— Имам си работа, Даниел. Приберете се у вас и прочетете тези страници. Те са ваши.