Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Всеки прави онова, което най-много му се удава.

Попитах го дали той е човекът, който тъй често се бе обаждал, за да разпитва за адреса на Каракс. Отвърна, че не е, и с угрижено изражение ме предупреди на никого да не давам адреса. Никога.

Микел Молинер бе същинска загадка. Живееше сам в подобно на пещера, почти порутено имение, което бе част от наследството от баща му — индустриалец, забогатял от производство на оръжия и, както се говореше, от разпалване на войни. Микел далеч не живееше в разкош — напротив, водеше почти монашеско съществуване. Основното му занимание бе да пръска бащините пари, които смяташе за изцапани с кръв, за реставрирането на музеи, катедрали, училища, библиотеки и болници, както и за да осигури публикуването на творбите на приятеля си от детинство, Жулиан Каракс, в родния му град.

— Имам пари в излишък, но не ми достигат приятели като Жулиан — това бе единственото му обяснение.

Почти не поддържаше връзки с братята си или с останалите членове на семейството, за които говореше като за чужди хора. Не се бе женил и рядко напускаше пределите на имението си, от което обитаваше само горния етаж. Там бе устроил своя кабинет, където работеше трескаво — пишеше статии и колонки за различни вестници и списания в Мадрид и Барселона, превеждаше технически текстове от немски и френски, редактираше енциклопедии и учебници… Микел Молинер страдаше от онази болест на хората, които се чувстват виновни, когато не работят, и въпреки че се отнасяше с уважение и даже завист към чуждото безделие, той самият бягаше от леността като от чума. Вместо да се перчи с трудовата си етика, често се шегуваше с натрапчивата си действеност и я описваше като незначителна форма на страхливост.

— Докато работиш, не ти се налага да гледаш живота в очите.

Постепенно, без да си даваме сметка, станахме добри приятели. Приличахме си по много неща, може би даже прекалено. Микел ми говореше за книги, за любимия си доктор Фройд, за музика, но най-вече за стария си приятел Жулиан. Виждахме се почти всяка седмица. Той ми разправяше истории от времето, когато двамата учели в „Сан Габриел“. Пазеше сбирка от стари фотографии и разкази, писани от Жулиан като юноша. Микел обожаваше приятеля си и чрез неговите думи и спомени аз опознах Жулиан, създадох си образ в негово отсъствие. Година след като се запознахме, Микел Молинер ми призна, че се е влюбил в мен. Не исках да го нараня, но нямах желание и да го мамя. Невъзможно бе да измамиш Микел. Казах му, че много го ценя, че се е превърнал в най-добрия ми приятел, но не съм влюбена в него. Той отвърна, че вече е наясно с това.

— Влюбена си в Жулиан, само дето още не го знаеш.

През август 1933 г. Жулиан ми писа, за да ми съобщи, че почти е приключил ръкописа на един нов роман, озаглавен „Човекът, който ограбваше катедрали“. Кабестани имаше няколко договора с издателство „Галимар“, които трябваше да бъдат подновени през септември. От няколко седмици бе скован от силен пристъп на подагра и — като награда за всеотдайната ми работа — реши аз да пътувам до Франция вместо него, за да уредя новите договори. Същевременно можех да посетя Жулиан и да взема новата му творба. Писах на Жулиан, за да го известя за визитата си, планирана за средата на септември, и да го помоля да ми препоръча някой скромен хотел на достъпна цена. Той ми писа в отговор, че мога да отседна в дома му, непретенциозно жилище в квартал Сен-Жермен, и да си запазя парите за хотела за други разходи. В деня, преди да замина, посетих Микел, за да го питам дали има някакво съобщение, което бих могла да предам на Жулиан. След дълго колебание ми каза, че няма.

За пръв път видях Жулиан лично на гара Аустерлиц. Есента неусетно се бе промъкнала в Париж и гарата бе потопена в гъста мъгла. Стоях на перона и чаках, докато другите пътници си проправяха път към изхода. Скоро останах сама и тогава видях при входа за перона един мъж с черно палто, който ме наблюдаваше през дима от цигарата си. През целия път често се бях питала как ще позная Жулиан. Неговите снимки, които бях виждала в колекцията на Микел Молинер, бяха най-малко отпреди тринайсет или четиринайсет години. Огледах перона от единия край до другия. Нямаше никой освен онази фигура и мен. Забелязах, че мъжът също ме гледа с известно любопитство — може би и той като мен чакаше друг. Нямаше как да е той. Според данните, с които разполагах, Жулиан по това време трябваше да е на трийсет и две, а този мъж ми се видя по-възрастен. Имаше прошарени коси, а изражението му издаваше тъга или умора. Прекалено блед и прекалено слаб — но може би ми изглеждаше така просто заради мъглата и изнурителното пътуване. Бях се научила да си го представям в юношеска възраст. Приближих се предпазливо до непознатия и го погледнах в очите.