Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Моят съсед, господин Дарсийо, ме смята за най-щастливия човек във вселената — каза ми Жулиан.

Попитах го защо никога не се е върнал в Барселона да потърси Пенелопе. Той се потопи в дълго мълчание и когато погледнах лицето му в мрака, видях, че е набраздено от сълзи. Без да зная какво всъщност правя, коленичих до него и го прегърнах. Останахме така, прегърнати в онова кресло, докато зората ни изненада. Вече не зная кой кого целуна пръв, нито дали това има някакво значение. Зная, че намерих устните му и се оставих да ме гали, без да си давам сметка, че аз също плача, без да разбирам защо. В онази ранна утрин, както и през всички останали по време на двете седмици, които прекарах с Жулиан, се любихме на пода, винаги в мълчание. После, докато седяхме в някое кафене или се разхождахме из улиците, се вглеждах в очите му и разбирах, без да е нужно да го разпитвам, че той още обича Пенелопе. Спомням си, че през ония дни се научих да мразя онова седемнайсетгодишно момиче (защото за мен Пенелопе винаги си оставаше на седемнайсет), което изобщо не познавах, но което бе започнало да навестява сънищата ми. Измислих хиляда и едно извинения, за да телеграфирам на Кабестани и да удължа престоя си. Вече не ме беше грижа дали ще изгубя работата си или онова сиво съществуване, което бях оставила в Барселона. Много пъти съм се питала дали животът ми е бил тъй празен, когато пристигнах в Париж, че паднах в ръцете на Жулиан съвсем като момичетата на Ирен Марсо, които просеха нежност против волята си. Зная само, че онези две седмици, прекарани с Жулиан, бяха единственото време в живота ми, в което като никога почувствах, че съм самата себе си; в което разбрах с онази парадоксална яснота на необяснимите неща, че никога, дори и цял живот да се старая, не ще мога да обичам друг мъж така, както обичах него.

Един ден Жулиан заспа в обятията ми, капнал от умора. Предния следобед, докато минавахме покрай витрината на една заложна къща, той се спря, за да ми покаже една писалка, която от години била изложена там. Според съдържателя някога принадлежала на Виктор Юго. Жулиан никога не бе имал дори стотна част от нужната сума, за да я купи, но всеки ден минавал оттам и спирал да я погледа. Облякох се тихо и отидох до заложната къща. Писалката струваше цяло състояние, с което аз не разполагах, но съдържателят каза, че ще приеме чек в песети от коя да е испанска банка с клон в Париж. Преди да умре, майка ми бе казала, че е пестила години наред, за да ми купи булчинска рокля. Писалката на Виктор Юго отнесе и булото, и всичко, и макар да знаех, че това е лудост, никога не съм харчила пари с по-голямо удоволствие. Когато излязох от заложната къща с приказния калъф, забелязах, че една жена върви след мен. Беше много елегантна дама с посребрени коси и с най-сините очи, които някога съм виждала. Приближи се до мен и се представи. Това беше Ирен Марсо, покровителката на Жулиан. Моят водач Ерве й бил говорил за мен. Тя искаше само да се запознае с мен и да разбере дали аз съм жената, която Жулиан бе чакал през всички тия години. Не се наложи да й отговарям. Ирен само кимна и ме целуна по бузата. Загледах се след нея, докато се отдалечаваше по улицата, и тогава разбрах, че Жулиан никога няма да бъде мой, че съм го изгубила, преди да го притежавам. Върнах се в мансардата; държах калъфа с писалката скрит в чантата си. Жулиан беше буден и ме чакаше. Съблече ме, без да каже дума, и се любихме за последен път. Когато ме попита защо плача, казах, че това са сълзи от радост. По-късно, когато той отиде да купи нещо за ядене, събрах багажа си и оставих калъфа с писалката върху пишещата му машина. Сложих ръкописа на романа в куфара си и тръгнах, преди Жулиан да се върне. На площадката срещнах господин Дарсийо, възрастния илюзионист, който гледаше на ръка на момичетата в замяна на целувка. Той взе лявата ми ръка и печално се взря в мен.

— Vous avez du poison au coeur, mademoiselle 82 82 Имате отрова в сърцето, госпожице. (Фр.) — Бел.прев. .

Когато пожелах да му платя обичайната тарифа, нежно поклати глава и вместо това той ми целуна ръката.

Пристигнах на гара Аустерлиц точно навреме, за да хвана влака, който тръгваше в дванайсет часа за Барселона. Контрольорът, който ми продаде билета, ме попита дали се чувствам добре. Кимнах и се затворих в купето. Влакът вече потегляше, когато погледнах през прозореца и зърнах на перона силуета на Жулиан, на същото място, където го бях видяла за пръв път. Затворих очи и не ги отворих, докато не се отдалечихме от гарата и от този омагьосан град, в който никога не можех да се върна. Пристигнах в Барселона следващия ден на разсъмване. В този ден навършвах двайсет и четири години и знаех, че най-хубавата част от живота ми вече е отминала.