Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Не мога да остана две години в Париж, Жулиан.

Той ме изгледа продължително, без да каже нищо, после се усмихна.

— И защо не? Чака ли те някой?

Сделките с „Галимар“ и любезните посещения на неколцина издатели, с които Кабестани имаше договори, ми отнеха цели три дена, точно както бях предвидила. Жулиан ми бе назначил един гид и защитник — момче на име Ерве, което бе едва на тринайсет години и познаваше града на пръсти. Ерве ме придружаваше от врата на врата, поел грижата да ми посочи в кои кафенета да хапна нещо, кои улици да избягвам, кои гледки да видя. Чакаше ме с часове пред вратите на издателствата, без да изгуби неизменната си усмивка или да приеме някакъв бакшиш. Ерве говореше забавен завален испански, смесен с италиански и португалски нюанси.

— Синьоре Каракс вече платил молто бене за мой сервиз…

Доколкото успях да разбера, момчето бе сирак на една от дамите от заведението на Ирен Марсо, в чиято мансарда живееше. Жулиан го бе научил да чете, да пише и да свири на пиано. В неделните дни го водеше на театър или на концерт. Ерве боготвореше Жулиан и явно бе готов да стори всичко за него, дори и да ме заведе до края на света, ако станеше нужда. На третия ден, който прекарахме заедно, ме попита дали аз съм годеницата на синьоре Каракс. Отвърнах, че съм само една приятелка, която му гостува. Ерве сякаш се разочарова.

Жулиан бодърстваше почти всяка нощ, седнал на бюрото си с Курц в скута, като преглеждаше страници от романа си или просто се взираше в кулите на катедралата, които се очертаваха в далечината. Една нощ и аз не можах да заспя заради дъжда, който тропаше по покрива, и отидох във всекидневната. Гледахме се, без да кажем нищо, накрая Жулиан ми предложи цигара. Дълго време мълчаливо съзерцавахме дъжда. После, когато спря да вали, го попитах кой е П.

— Пенелопе — отвърна той.

Помолих го да ми разкаже за нея, за тринайсетте години изгнание в Париж. Почти шепнешком в сумрачната стая Жулиан призна, че Пенелопе е единствената жена, която някога е обичал.

Една нощ през зимата на 1921 г. Ирен Марсо намерила Жулиан Каракс да се скита из парижките улици; не можел да си спомни името си и храчел кръв. Имал у себе си едва няколко монети и прегънати листове хартия, изписани на ръка. Ирен ги прочела и решила, че е попаднала на известен автор, погубил се от пиене, и че някой щедър издател щял да я възнагради, когато писателят дойдел на себе си. Поне такава била нейната версия, но Жулиан знаел, че му е спасила живота от състрадание. В продължение на шест месеца се възстановявал в една таванска стая в бордея на Ирен. Лекарите я предупредили, че ако този човек се отрови пак, вече не отговаряли за него. Стомахът и черният му дроб били съсипани и до края на живота си трябвало да се храни само с мляко, прясно сирене и мек хляб. Когато Жулиан отново бил в състояние да говори, Ирен го попитала кой е.

— Никой — отвърнал той.

— Е, значи никой живее за моя сметка. Какво умееш да правиш?

Жулиан казал, че умее да свири на пиано.

— Покажи.

Той седнал зад пианото в салона и пред въодушевена публика от петнайсет малолетни проститутки по бельо изсвирил едно ноктюрно от Шопен. Всички го аплодирали с изключение на Ирен, която заявила, че това е музика за умрели, а те въртели бизнес с живите. Тогава Жулиан изсвирил за нея една рагтайм мелодия и няколко пиеси от Офенбах.

— Това вече е по-добре.

С тази нова работа си спечелил заплата, покрив над главата и топла храна два пъти дневно.

В Париж оцелял благодарение на милосърдието на Ирен Марсо — единственият човек, който го насърчавал да продължава да пише. На нея най-много й допадали романтичните истории и житията на светци и мъченици, които силно я интригували. Според нея проблемът на Жулиан се криел в това, че сърцето му било отровено; затова можел да съчинява само истории, пълни с ужас и мрак. Ала въпреки че имала възражения към творбите му, именно Ирен се погрижила Жулиан да намери издател за първите си романи; пак тя му осигурила онази мансарда, в която се криел от света; тя го обличала и го извеждала на слънце и чист въздух; тя му купувала книги и го карала да ходи с нея на църква в неделя, а после на разходка из Тюйлери. Ирен Марсо го поддържала жив, без да иска в замяна нещо друго освен приятелството му и обещанието, че ще продължава да пише. С времето Ирен му позволила да води понякога някое от нейните момичета в мансардата си, та ако ще и само за да спят прегърнати. Тя се шегувала, че и момичетата били почти тъй самотни като него, и не искали друго освен малко нежност.