Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Старецът отклони поглед и аз тръгнах към вратата. Вече бях на прага, когато гласът на Исаак ме повика почти шепнешком.

— Даниел?

— Да?

— Пазете се много.

Когато излязох на улицата, мракът сякаш пълзеше по паважа, следвайки ме по петите. Ускорих крачка и не забавих ритъм, докато не стигнах до апартамента на „Санта Ана“. Когато влязох вкъщи, заварих баща ми, подслонил се в своето кресло с отворена книга в скута. Беше албум с фотографии. Щом ме видя, се понадигна и лицето му светна от облекчение.

— Вече се тревожех за теб — рече той. — Как беше погребението?

Свих рамене и баща ми кимна сериозно, за да покаже, че темата е приключена.

— Приготвил съм ти нещо за вечеря. Ако искаш, ще го претопля и…

— Благодаря, не съм гладен. Вече хапнах нещичко.

Погледна ме в очите и кимна отново. Обърна се и взе да прибира чиниите, които бе сложил на масата. Тогава, без сам да зная защо, отидох до него и го прегърнах. Усетих как баща ми, изненадан, ме прегърна на свой ред.

— Даниел, добре ли си?

Здраво го притиснах в обятията си.

— Обичам те — тихо казах аз.

Камбаните на катедралата биеха, когато зачетох ръкописа на Нурия Монфорт. Ситният й, четлив почерк ми напомни нейното безупречно подредено бюро. Сякаш бе искала да намери в тези думи покоя и сигурността, които животът не бе пожелал да й даде.

Няма втори шансове в живота, освен за угризенията. Жулиан Каракс и аз се запознахме през есента на 1933 г. По онова време работех за издателя Жозеп Кабестани. Господин Кабестани го бе открил през 1927 г. при едно от своите „проучвателни“ пътувания до Париж. Жулиан си изкарваше прехраната, като свиреше на пиано в един локал следобедите, а пишеше нощем. Собственичката на заведението, някоя си Ирен Марсо, познаваше повечето парижки издатели и благодарение на нейните молби, услуги или заплахи за изобличение Жулиан Каракс бе успял да публикува няколко романа в различни издателства, всеки път с катастрофални комерсиални резултати. Кабестани се бе сдобил с изключителните права да издава творбите на Каракс в Испания и Южна Америка срещу смехотворна сума, която включваше и превода на оригиналите от френски на испански от самия автор. Издателят се надяваше да пласира приблизително по три хиляди бройки от всяко заглавие, но първите два романа, които публикува в Испания, се оказаха пълно фиаско: едва се продадоха по стотина екземпляра от всеки. Въпреки тези печални резултати на всеки две години получавахме от Жулиан нов ръкопис, който Кабестани приемаше без възражения, като твърдеше, че е подписал споразумение с автора, че печалбата не е всичко на тоя свят и че добрата литература трябва да се подкрепя.

Един ден, заинтригувана, го попитах защо продължава да публикува романите на Жулиан Каракс, щом му носят такива загуби. Вместо отговор Кабестани отиде до етажерката си, извади една от книгите на Жулиан и ме подкани да я прочета. Така и направих. Две седмици по-късно вече бях прочела всичките му романи. Този път въпросът ми беше как е възможно да продаваме толкова малко бройки от тях.

— Не зная — отвърна Кабестани. — Но ще продължим да правим опити.

Това ми се стори благороден, достоен за възхищение жест, който някак не се връзваше с образа на сребролюбец, а точно такава представа си бях изградила за господин Кабестани. Може би не бях го преценила правилно. Що се отнася до Каракс, той все повече ме интригуваше. Всичко свързано с него бе обгърнато в мистерия. Поне един-два пъти месечно някой се обаждаше да пита за адреса на Жулиан Каракс. Скоро си дадох сметка, че това е все един и същ човек, който се представяше под различни имена. Казвах му само онова, което и без друго можеше да се прочете на обложките на Жулиановите книги: че авторът живее в Париж. След известно време мъжът престана да се обажда. Аз обаче за всеки случай заличих адреса на Каракс от архивите на издателството. Бях единственият човек, който му пишеше, тъй че знаех адреса наизуст.

Месеци по-късно случайно попаднах на фактурите, които печатницата изпращаше на господин Кабестани. Когато ги прегледах, забелязах, че разноските по издаването на Жулиановите романи изцяло се покриваха не от нашата фирма, а от външен човек, чието име не бях чувала дотогава: Микел Молинер. Нещо повече, разходите по отпечатването и разпространението на творбите бяха значително по-ниски от сумата, за която бе издадена фактура на господин Молинер. Цифрите не лъжеха: издателството печелеше пари, като отпечатваше книги, които отиваха направо в склада. Нямах смелост да разнищвам финансовите нарушения на Кабестани. Боях се да не изгубя работата си. Задоволих се само да си препиша адреса, на който изпращахме фактурите на Микел Молинер — едно имение на улица „Пуертафериса“. Пазих този адрес месеци наред, докато събера кураж да го посетя. Накрая съвестта ми надделя и отидох в дома му, за да му кажа, че господин Кабестани го мами. Той се усмихна и отвърна, че вече знае.