Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Когато прочела подписаното от Пенелопе писмо, което Хорхе Алдая бил предал на Микел, Софи заплакала от гняв.

— Тя знае — промълвила Софи. — Бедничката, тя знае…

— Какво знае? — попитал Микел.

— Аз съм виновна — рекла майката на Жулиан. — Аз съм виновна.

Микел държал ръцете й, без нищо да разбира. Софи не се осмелявала да срещне погледа му.

— Пенелопе и Жулиан са брат и сестра — прошепнала тя.

Много години преди да се превърне в робиня на Антони Фортуни, Софи Каракс била жена, която изкарвала прехраната си със своя талант. Била едва на деветнайсет, когато пристигнала в Барселона в търсене на обещана работа, която така и не се материализирала. Преди да умре, баща й набавил необходимите препоръки, за да отиде на служба при семейство Бенарен, преуспяващи търговци от Елзас, установили се в Барселона.

— След смъртта ми — настоял той — отиди при тях, ще те приемат като родна дъщеря.

Топлият прием, който получила, бил част от проблема. Господин Бенарен наистина я посрещнал с отворени обятия, даже прекалено отворени. Госпожа Бенарен дала на Софи сто песети и я изхвърлила на улицата, ала не без да прояви известно съчувствие към нея и към лошия й късмет.

— Ти имаш целия живот пред себе си, а аз имам само тоя жалък и похотлив съпруг.

Едно музикално училище на улица „Дипутасион“ се съгласило да наеме Софи като частна учителка по пиано и солфеж. По онова време минавало за проява на добър вкус момичетата от заможни семейства да бъдат обучавани в обществените изкуства и да разбират нещичко от салонна музика, тъй като на приемите полонезата се смятала за по-безопасна от разговора или спорната литература. Ето как Софи Каракс започнала своите рутинни посещения в подобни на дворци къщи, където неми като риби прислужници с колосани униформи я водели в музикалните салони. Там я чакали враждебните отрочета на индустриалната аристокрация, за да се присмиват на акцента й, на нейната плахост и на слугинския й статус; това, че умеела да чете ноти, нищо не променяло. С времето се научила да се концентрира върху онази нищожно малка част ученици, които били нещо повече от парфюмирани вредители, и да забравя за останалите.

Някъде по това време Софи се запознала с един млад шапкар (защото така обичал да се представя той, обзет от професионална гордост). Казвал се Антони Фортуни и явно бил твърдо решен да я ухажва, независимо на каква цена. Антони Фортуни, към когото Софи изпитвала сърдечно приятелско чувство и нищо повече, не закъснял да й предложи брак — предложение, което тя отхвърлила, и продължила да отхвърля дузина пъти месечно. Всеки път, когато се разделяли, Софи се надявала да не го види повече, защото не искала да го наранява. Шапкарят, глух за отказите й, неспирно се хвърлял в атака, като я канел ту на танци, ту на разходка или на закуска с горещ шоколад и бишкоти на улица „Кануда“. Сам-сама в Барселона, Софи трудно можела да устои на неговия ентусиазъм, на компанията и предаността му. Стигало й само да погледне Антони Фортуни, за да разбере, че никога не би могла да го обикне — поне не така, както сънувала, че ще се влюби някой ден. В същото време трудно можела да отхвърли собствения си образ, който виждала отразен във възхитените очи на шапкаря. Единствено в тях съзирала онази Софи, която й се искало да бъде.

И така, било от копнеж, било от слабост, Софи продължила да си играе с ухажването на шапкаря, като вярвала, че някой ден той ще се запознае с по-благоразположена девойка и ще поеме курс в по-обещаваща посока. Междувременно чувството, че е желана и ценена, й стигало, за да потуши самотата и носталгията по онова, което била оставила зад себе си. Двамата с Антони се виждали в неделните дни, след литургия. Останалата част от седмицата била посветена на уроците по музика. Любимата й ученичка била забележително талантлива девойка на име Ана Валс, дъщеря на преуспяващ фабрикант на текстилни машини, който натрупал богатството си, кажи-речи, от нищо, благодарение на огромни усилия и жертви, и то предимно чужди. Ана изразявала желание да стане велик композитор и свирела на Софи малки пиеси, които била композирала, имитирайки мотиви от Григ и Шуман, не без известно дарование. Господин Валс, макар и да бил убеден, че жените не могат да сътворят друго освен плетени чорапи и покривки за легло, гледал с добро око на музикалните занимания на дъщеря си, защото имал планове да я омъжи за някой наследник на добра фамилия. Фабрикантът знаел, че изисканите люде обичат да откриват необичайни качества у девойките на възраст за женене, освен покорството и плодовитостта на цъфтящата младост.