Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Пенелопе Алдая родила мъртво дете на 26 септември 1919 г. Ако някой лекар можел да я прегледа, щял да каже, че бебето от няколко дни вече било в опасност и трябвало да се роди с цезарово сечение. Ако някой лекар присъствал там, навярно щял да успее да спре кръвоизлива, който отнел живота на Пенелопе, докато тя викала и драскала по заключената врата, зад която баща й плачел мълчаливо, а майка й само го гледала разтреперана. Ако някой лекар присъствал там, щял да обвини дон Рикардо Алдая в убийство, защото нямало друга дума, с която да се опише сцената между стените на онази тъмна, обляна в кръв килия. Само че там нямало никого, и когато най-сетне отворили вратата и намерили Пенелопе да лежи мъртва в локва от собствената си кръв, прегърнала едно лъскаво, пурпурно бебе, никой не могъл да отрони и дума. Двата трупа били погребани в криптата на подземието, без обред или свидетели. Чаршафите и плацентата били — хвърлени в отоплителните котли, а самата стая била запечатана с тухлена стена.

Когато Хорхе Алдая, пиян от вина и срам, разказал на Микел Молинер за станалото, последният решил да прати на Жулиан онова подписано от Пенелопе писмо, в което тя заявявала, че не го обича, молела го да я забрави и го известявала за мнимата си сватба. Микел предпочитал Жулиан да повярва в тази лъжа и да съгради отново живота си в сянката на предателството, вместо да узнае истината. Две години по-късно, когато госпожа Алдая починала, някои приписали смъртта й на проклятието, което тегнело над къщата. Синът й Хорхе обаче знаел, че я убил огънят, който я изгарял отвътре, виковете на Пенелопе и отчаяните й удари по онази врата, които неспирно ехтели в главата на майка му. По това време семейството вече било в немилост и богатството на Алдая се рушало като пясъчен замък, пометен от прилива на необуздана алчност, мъст и неизбежните превратности на историята. Секретари и счетоводители подготвили бягството в Аржентина; това било началото на нов, по-скромен бизнес. Най-важното било да се махнат надалече. Далече от призраците, които бродели, вечно бродели из коридорите на имението на Алдая.

Заминали в една ранна утрин през 1926 г. в най-дълбока анонимност; пътували под фалшиви имена на борда на онзи кораб, с който трябвало да прекосят Атлантика до пристанището на Ла Плата. Хорхе и баща му споделяли една каюта. Старият Алдая, вмирисан на болест и смърт, едва се държал на краката си. Докторите, на които не разрешил да видят Пенелопе, се бояли от него твърде много, за да му кажат истината. Той обаче знаел, че смъртта се е качила на кораба заедно с него и че тялото, което Бог започнал да му отнема малко по малко от онази сутрин, в която решил да потърси сина си Жулиан, безвъзвратно се топи. През онова дълго пътуване, докато седял на палубата и зъзнел под одеялата, загледан в безкрайната пустош на океана, знаел, че няма да доживее да види сушата. Понякога, седнал на кърмата, гледал рояка акули, който следвал като опашка кораба, откак напуснали Тенерифе. Чул един от офицерите да казва, че тази зловеща свита била нещо обичайно за трансатлантическите плавания. Хищниците се изхранвали от животинските отпадъци, които корабът изхвърлял след себе си. Дон Рикардо Алдая обаче не повярвал в това. Бил убеден, че тези демони преследват именно него. „Чакате ме“, мислел си той, съзирайки в тях истинското лице на Бога. Тъкмо тогава се обърнал към своя син Хорхе, когото тъй често бил презирал и който сега оставал едничката му надежда, и го накарал да се закълне, че ще изпълни последната му воля.

— Ще намериш Жулиан Каракс и ще го убиеш. Закълни се, че ще го сториш.

В едно ранно утро, два дена преди да пристигне в Буенос Айрес, Хорхе се събудил и видял, че койката на баща му е празна. Излязъл да го потърси на палубата; тя била пуста, окъпана в мъгла и селитра. Намерил халата на баща си, захвърлен на кърмата и все още топъл. Килватерът се губел в алена мъгла — петно върху спокойните, блестящи води, сякаш самият океан кървял. Тогава забелязал, че акулите вече не следвали кораба; тръбните им перки се виждали в далечината, където танцували в кръг. До края на пътуването никой пасажер повече не зърнал хищниците, а когато Хорхе Алдая слязъл в Буенос Айрес и митничарят го попитал дали пътува сам, той просто кимнал. От дълго време пътувал сам.

Десет години след дебаркирането си в Буенос Айрес, Хорхе Алдая — или човешката останка, в която се бил превърнал — се завърнал в Барселона. Нещастията, които били почнали да разяждат фамилията Алдая в стария свят, в Аржентина само се умножили. Там Хорхе трябвало сам да се изправи лице в лице със света и с предсмъртния завет на Рикардо Алдая, а това била битка, за която не разполагал нито с оръжията, нито с увереността на баща си. Пристигнал в Буенос Айрес с празно сърце и душа, разкъсвана от угризения. Америка — казвал впоследствие вместо извинение или епитафия — е мираж, земя на хищници и лешояди; а той бил закърмен с привилегиите и лекомислените глезотии на старата Европа, на тоя труп, който продължавал да съществува по инерция. Само за няколко години изгубил всичко, като се почне с репутацията и се свърши със златния часовник, подарен от баща му по случай първото причастие. Благодарение на часовника успял да си купи обратен билет. Мъжът, завръщащ се в Испания, бил почти просяк, вързоп от горчивина и провал, запазил само спомена за онова, което чувствал, че му било отнето, и омразата към онзи, когото винял за разрухата си: Жулиан Каракс.