Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Още преди години изгубих връзка с него — излъга той. — Последното, което научих, беше, че живее в Италия.

Алдая очакваше подобен отговор.

— Разочароваш ме, Микел. Надявах се, че времето и нещастията са те вразумили.

— Някои разочарования правят чест на онзи, който ги внушава.

Смален, рахитичен, готов сякаш да се пръсне от жлъч, Алдая се изсмя.

— Фумеро ви изпраща най-сърдечните си поздравления по повод вашата сватба — каза той, запътил се към вратата.

От тези думи сърцето ми се смрази. Микел не пожела да каже нищо, но онази нощ, докато го държах в прегръдките си и двамата се преструвахме, че сме потънали в невъзможен сън, разбрах, че Алдая е бил прав. Бяхме прокълнати.

Изминаха няколко месеца, без да получим вести от Жулиан или от Алдая. Микел все още пишеше редовно за някои вестници в Барселона и Мадрид. Неспирно чаткаше на пишещата машина, изливайки материали, които сам наричаше врели-некипели, четиво за трамвая. Аз се задържах на службата си в издателство „Кабестани“, навярно защото това бе единственият начин да се чувствам близо до Жулиан. Той ми бе пратил кратка бележка, с която ме известяваше, че работи върху един нов роман, озаглавен „Сянката на вятъра“; надяваше се да го приключи до няколко месеца. Писмото не загатваше нищо за случилото се в Париж. Тонът му беше по-хладен и отчужден отпреди. При все това напразно се опитвах да намразя Жулиан. Започна да ми се струва, че той не е човек, а някаква болест.

Микел изобщо не се заблуждаваше относно моите чувства. Предлагаше ми обич и преданост, без да иска в замяна нещо повече от моята компания и може би тактичност. От устните му никога не се отрони укор или оплакване. С времето започнах да изпитвам към него безкрайна нежност, нещо повече от приятелството, което ни бе събрало, и състраданието, което впоследствие ни бе обрекло. Микел бе открил спестовна книжка на мое име, в която превеждаше почти всичките си доходи, получени от труда му като журналист. Никога не отказваше да напише статия, критика или клюкарска рубрика. Работеше под три псевдонима, по четиринайсет или шестнайсет часа на ден. Когато го питах защо работи толкова, само се усмихваше или отговаряше, че ще скучае, ако не прави нищо. Между нас нямаше лъжи, дори и безмълвни. Той знаеше, че скоро ще умре, че болестта скъпернически му отпуска броени месеци.

— Трябва да ми обещаеш, че ако нещо се случи с мен, ще вземеш тези пари и ще се омъжиш повторно, ще имаш деца и ще забравиш всички нас, и най-напред мен.

— И за кого ще се омъжа, Микел? Не говори глупости.

Понякога го улавях, че ме гледа от някой ъгъл с кротка усмивка, сякаш самото съзерцание на моето присъствие бе най-голямото му съкровище. Всеки следобед идваше да ме посрещне, когато си тръгвах от издателството; това бе единствената му почивка през целия ден. Гледах го как крачи приведен и кашля, макар и да се правеше, че още има сили. Водеше ме на закуска или да позяпаме витрините на улица „Фернандо“, сетне се връщахме вкъщи, където той продължаваше да работи и след полунощ. Мълчаливо благославях всяка минута, която прекарвахме заедно. Микел всяка нощ заспиваше, държейки ме в прегръдките си, и аз трябваше да крия сълзите, изтръгнати от гневното съжаление, че не можех да обичам този мъж така, както той обичаше мен, че не можех да му дам онова, което така безполезно бях оставила в нозете на Жулиан. Много нощи се заклевах пред себе си, че ще забравя Жулиан, че ще посветя остатъка от живота си, за да направя този клет човек щастлив и да му върна поне няколко трошици от онова, което той ми бе дал. Бях любовница на Жулиан в продължение на две седмици, но щях да бъда съпруга на Микел през останалата част от живота си. Ако някой ден тези страници стигнат до твоите ръце и ако решиш да ме съдиш, както се съдих аз, докато ги писах и гледах отражението си в това огледало от проклятия и угризения, спомни си ме така, Даниел.

Ръкописът на последния роман на Жулиан пристигна към края на 1935 г. Не зная дали от озлобление, или от страх, но го предадох на печатаря, без дори да го прочета. Последните спестявания на Микел бяха финансирали изданието в аванс още преди месеци. Кабестани, който по това време вече имаше здравословни проблеми, хич не се интересуваше от останалото. Същата седмица докторът, който се грижеше за Микел, дойде да ме види в издателството, много разтревожен. Обясни ми, че ако Микел не намали работния си ритъм и не си даде почивка, той не би могъл да направи почти нищо, за да се пребори с туберкулозата.