Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Обещанието, което дал на баща си, още изгаряло мислите му. Щом пристигнал в родния си град, веднага надушил дирята на Жулиан — но само за да открие, че и Каракс, досущ като него, явно е изчезнал от Барселона. Градът също не бил онзи, който напуснал преди десет години. Именно тогава съдбата, с типичната си щедра и добре премерена случайност, изпречила на пътя му един стар персонаж от неговата младост. След забележителна кариера в изправителните заведения и държавните затвори, Франсиско Хавиер Фумеро бил влязъл в армията и достигнал чин лейтенант. Мнозина му предвещавали бъдеще на генерал, но един мътен скандал, който така и не се изяснил напълно, станал причина за изгонването му от армията. Още тогава репутацията му надминавала ранга и властта му. Много неща се говорели за него, но преди всичко вдъхвал страх. Франсиско Хавиер Фумеро, онова плахо и объркано момче, което някога събирало окапалата шума в двора на училището „Сан Габриел“, сега бил убиец. Според мълвата ликвидирал печално известни лица за пари, а политически фигури очиствал по поръчка на разни злодеи. Говорело се, че той е самата смърт в човешки образ.

Алдая и Фумеро незабавно се познали през изпаренията в кафене „Новедадес“. Алдая бил болен, поразен от някаква странна треска, за която винял насекомите на южноамериканската селва. „Там даже и комарите са едни копелета“ — оплаквал се той. Фумеро го слушал със смесица от захлас и отвращение. Лично той изпитвал уважение към комарите и към насекомите изобщо. Възхищавал се на тяхната дисциплина, издръжливост и организация. Нямало при тях лентяйство, непочтителност, содомия или израждане на расата. Любимите му видове били паякообразните с тяхното рядко умение да изтъкат капан, в който с безкрайно търпение да чакат своята плячка, знаейки, че тя рано или късно ще падне в него, от глупост или от нехайство. Според Фумеро човешкото общество можело много неща да научи от насекомите. Алдая например бил явен случай на морален и физически упадък. Бил видимо остарял и изглеждал занемарен, без мускулен тонус. Фумеро не можел да понася хора без мускулен тонус. Направо му се гадело от тях.

— Хавиер, чувствам се ужасно — примолил му се Алдая. — Ще можеш ли да ми дадеш едно рамо за няколко дена?

Заинтригуван, Фумеро решил да заведе Хорхе Алдая в своя дом. Фумеро живеел в един мрачен апартамент на улица „Кадена“ в квартала Равал, в компанията на безброй насекоми, които складирал в аптекарски шишета, и на половин дузина книги. Той ненавиждал книгите толкова, колкото обожавал насекомите, но това не били какви да са книги, а романите на Жулиан Каракс, издадени от Кабестани. В отсрещния апартамент живеели две проститутки — майка и дъщеря, които се оставяли да бъдат щипани и горени с пури, когато клиентелата била слаба, най-вече в края на месеца. Фумеро им платил, за да се грижат за Алдая, докато той самият ходел на работа. Нямал никакво желание да го види как умира. Все още не.

Франсиско Хавиер Фумеро бил постъпил в Криминалния отряд, където винаги имало работа за квалифициран персонал, способен да посрещне най-неприятните ситуации — ситуации, които трябва да се разрешават дискретно, тъй че почтените люде да продължават да си живеят сред илюзии. Нещо в този дух му казал лейтенант Дуран, човек склонен към дълбокомислени изказвания, под чието командване Фумеро постъпил в полицейския корпус.

— Да бъдеш полицай не е работа, а мисия — обичал да твърди Дуран. — Испания се нуждае от повече ташаци и по-малко празни приказки.

За нещастие лейтенант Дуран скоро се простил с живота при един драматичен инцидент, станал по време на полицейски набег в квартала Ла Барселонета.

В бъркотията на една схватка с група анархисти Дуран паднал от някаква капандура на петия етаж и вътрешностите му се пръснали като кървави цветя по паважа. Всички били единодушни, че Испания е загубила велик мъж, национален герой с ясна визия за бъдещето, човек на мисълта, който същевременно не се боял от действието. Фумеро гордо заел поста му, знаейки, че е постъпил добре, като го е блъснал, защото Дуран бил вече стар за тая работа. Фумеро се гнусял от старите хора, както и от сакатите, циганите и обратните, независимо дали имали добър мускулен тонус, или не. Понякога Бог правел грешки и дълг на всеки честен мъж било да поправя тези малки недостатъци и да поддържа света в приличен вид.

Няколко седмици след срещата в кафене „Новедадес“ през март 1932 г., Хорхе Алдая се почувствал по-добре и започнал да откровеничи с Фумеро. Помолил го да му прости за начина, по който се отнасял към него в юношеските им години, и със сълзи на очи му разказал цялата си история, без нищо да пропусне. Фумеро го слушал мълчаливо, кимал и попивал всичко, като същевременно се чудел дали да убие Алдая незабавно, още в същия миг, или да изчака. Чудел се дали някогашният му съученик е толкова слаб, че острието на ножа да изтръгне само една вяла агония от зловонната му плът, омекнала от продължителна леност. Решил все пак да отложи вивисекцията. Историята го заинтригувала, особено доколкото касаела Жулиан Каракс.