Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Дни наред обикаляхме кафенета и магазини и разпитвахме за Жулиан. Търсехме сведения в хотели и пансиони, по разни гари, в банки, където би могъл да отиде, за да смени пари… Никой обаче не помнеше да е видял човек, който да отговаря на неговото описание. Бояхме се, че може вече да е попаднал в лапите на Фумеро. Микел успя да накара един от колегите си журналисти, който имаше връзки в Дирекция на полицията, да провери дали Жулиан се е озовал в затвора. Нямаше признаци да се е случило подобно нещо. Бяха изминали две седмици, а Жулиан сякаш бе потънал вдън земя.

Микел почти не спеше, очаквайки да получи някаква вест от приятеля си. Една вечер съпругът ми се върна от обичайната си следобедна разходка, като носеше не друго, а бутилка портвайн. Подарили му я в редакцията на вестника, каза той, защото заместник-редакторът му съобщил, че вече не могат да публикуват неговата рубрика.

— Разбирам ги — не искат неприятности.

— И какво ще правиш сега?

— Като начало смятам да се напия.

Микел изпи едва половин чаша, но аз изпразних почти цялата бутилка на празен стомах, без дори да забележа. Някъде към полунощ ме налегна непреодолима дрямка и се стоварих на канапето. Сънувах, че Микел ме целува по челото и ме завива с една пелерина. Когато се събудих, усетих в главата ужасна пронизваща болка, в която разпознах прелюдията към свиреп махмурлук. Тръгнах да търся Микел, за да прокълна часа, в който му бе хрумнала бляскавата идея да ме напие, но осъзнах, че съм сама в апартамента. Отидох до бюрото и видях върху пишещата машина една бележка, в която той ме молеше да не се тревожа и да го чакам там. Отивал да търси Жулиан и скоро щял да го доведе у дома. Накрая казваше, че ме обича. Бележката изпадна от ръцете ми. Чак тогава забелязах, че преди да излезе, Микел е махнал своите вещи от бюрото, сякаш не възнамеряваше да го използва занапред. Разбрах, че никога вече няма да го видя.

Онзи следобед продавачът на цветя се обадил в редакцията на „Барселонски ежедневник“ и оставил за Микел съобщение, с което го информирал, че е видял описания от нас мъж да дебне край имението като призрак. Вече било след полунощ, когато Микел пристигнал на Авенида дел Тибидабо, 32 — унила и пуста долина, пронизана от копия лунна светлина, които се процеждали през листата на дърветата. Макар и да не го бил виждал цели седемнайсет години, Микел познал Жулиан по леката, почти котешка походка, докато силуетът му се плъзгал през сенчестата градина, близо до фонтана. Жулиан бил прескочил оградата и дебнел край къщата като неспокойно животно. Микел можел да го извика от мястото, където се намирал, но предпочитал да не привлича вниманието на евентуални свидетели. Имал чувството, че скрити погледи наблюдават булеварда от тъмните прозорци на съседните имения. Заобиколил стената на имота, докато стигнал до онази част, която заграждала някогашните тенискортове и депата за колите. Там забелязал вдлъбнатините в каменната стена, които Жулиан бил използвал като стъпала, както и разклатените плочи най-отгоре. Успял някак да се изкатери, останал почти без дъх, като усещал силни бодежи в гърдите и на моменти му причернявало пред очите. Проснал се отгоре на стената с треперещи ръце и шепнешком повикал Жулиан. Силуетът, който обикалял край фонтана, замръзнал неподвижно, сливайки се с останалите статуи. Микел видял проблясването на две очи, приковани в него. Зачудил се дали Жулиан ще го познае след седемнайсет години и след една болест, която му отнела дори дъха. Силуетът бавно се приближил, размахвайки някакъв дълъг и лъскав предмет в дясната си ръка. Парче стъкло.

— Жулиан… — промълвил Микел.

Фигурата се спряла отведнъж. Микел чул как стъклото паднало на чакъла. Лицето на Жулиан изплувало от мрака. Двуседмична брада покривала чертите му, по-изострени отпреди.

— Микел?

Неспособен да скочи от другата страна или даже да се спусне обратно към улицата, Микел протегнал ръка. Жулиан се покатерил на стената и, държейки здраво юмрука на приятеля си с едната си ръка, сложил дланта на другата на лицето му. Дълго се гледали мълчаливо; всеки долавял раните, които животът бил нанесъл на другия.

— Трябва да се махнем оттук, Жулиан. Фумеро те търси. Оная работа с Алдая беше клопка.

— Зная — промълвил Каракс с безизразен глас.

— Къщата е заключена. От години никой вече не живее тук — добавил Микел. — Хайде, помогни ми да сляза и да се махаме от това място.

Каракс отново се спуснал по стената. Когато сграбчил Микел с две ръце, усетил колко е отслабнало тялото на приятеля му под прекалено широките дрехи. Вече почти нямал плът или мускули. Щом се озовали от другата страна, Каракс прихванал Микел под мишниците, тъй че кажи-речи го носел, и двамата се изгубили в мрака на улица „Роман Макая“.