Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Кога? — попитала Пенелопе.

— След шест дни — казал й Жулиан. — Идната неделя.

Микел смятал, че ще е най-добре през оставащите до бягството дни Жулиан да не посещава Пенелопе, за да не събудят подозрения. Трябвало да се уговорят да не се виждат до мига, в който щели да се срещнат във влака за Париж. За Жулиан шест дни, без да я види и без да я докосне, били цяла вечност. Те скрепили своя съюз, своя таен брак с целувка.

Именно тогава Жулиан отвел Пенелопе в спалнята на Хасинта на третия етаж на къщата. На този етаж били само стаите на прислугата и Жулиан се надявал, че никой няма да ги намери там. Съблекли се трескаво, с настървение и страст, като си драскали кожата и се разтапяли в мълчание. Научили телата си наизуст и, плувнали в пот и слюнка, погребали мисълта за тези шест дни на раздяла. Жулиан прониквал в Пенелопе с ярост, притискайки я към дъските на пода. Тя го приемала с отворени очи, обвила торса му с нозете си, а устните й били полуотворени от копнеж. Нямало нищо крехко или детско в погледа й или в топлото й тяло, което искало още. После, с лице, отпуснато на корема й и с ръце върху бялата й гръд, която още потръпвала, Жулиан разбрал, че трябва да се сбогуват. Едва се бил понадигнал, когато вратата на стаята бавно се отворила и една женска фигура се появила на прага. За секунда Жулиан помислил, че това е Хасинта, но в следващия миг видял, че жената е госпожа Алдая, която ги гледала като омагьосана със смесица от захлас и отвращение. Успяла единствено да измънка: „Къде е Хасинта?“ После просто се обърнала и си тръгнала безмълвно, докато Пенелопе се свила на пода в няма агония, а Жулиан почувствал, че светът около него се сгромолясва.

— Върви си сега, Жулиан. Върви си, преди да е дошъл баща ми.

— Но…

— Върви си.

Жулиан кимнал.

— Каквото и да стане, в неделята ще те чакам в онзи влак.

Пенелопе успяла да се усмихне едва-едва.

— Там ще бъда. А сега си върви. Моля те…

Била все още гола, когато я оставил и се промъкнал по стълбището за прислугата към депата за колите, а оттам се озовал в най-студената нощ, която си спомнял.

Дните, които последвали, били същинско мъчение. Жулиан будувал цяла нощ, като очаквал всеки миг да се появят наемните убийци на дон Рикардо. Сънят изобщо не го споходил. На следващия ден в училище не забелязал никаква промяна в държането на Хорхе Алдая. Разкъсван от тревога, Жулиан признал на Микел Молинер какво се е случило. Микел мълчаливо клател глава с обичайната си невъзмутимост.

— Ти си луд, Жулиан, но това не е нещо ново. Странното е, че в дома на Алдая не е настъпил хаос. Всъщност, като размисли човек, не е чак толкова чудно. Ако, както казваш, ви е открила госпожа Алдая, не е изключено тя самата още да не знае какво да предприеме. През живота си съм провел три разговора с нея, от които извадих две заключения: първо, че в умствено отношение госпожа Алдая е като дванайсетгодишно дете; второ, че страда от хроничен нарцисизъм и той не й позволява да види или да проумее нещата, различни от онова, което й се иска да види или да повярва — особено ако я засяга лично.

— Спести ми диагнозата, Микел.

— Имам предвид, че тя вероятно още се чуди какво да каже, как да го каже, кога и на кого. Преди всичко трябва да помисли какви ще са последиците за самата нея: потенциалният скандал, гневът на съпруга й… За останалото, смея да твърдя, сигурно не дава и пет пари.

— Значи мислиш, че няма да каже нищо?

— Сигурно ще изчака ден-два. Но не ми се вярва да е способна да запази такава тайна от съпруга си. А какво става с плана за бягството? Още ли е в сила?

— Повече от всякога.

— Радвам се да го чуя. Сега наистина ми се струва, че вече няма връщане назад.

Дните на тази седмица се изнизали в бавна агония. Жулиан всеки ден отивал на училище с усещането, че несигурността го следва като сянка. Прекарвал часовете там, преструвайки се, че присъства, способен само да разменя погледи с Микел Молинер, който вече се тревожел колкото него или даже повече. Хорхе Алдая не казвал нищо. Държал се вежливо, както винаги. Хасинта вече не идвала да вземе Хорхе от училище. Вместо нея всеки следобед се появявал шофьорът на дон Рикардо. Жулиан имал чувството, че ще умре; почти желаел да стане каквото е писано, само и само да се сложи край на чакането. В четвъртък следобед, след края на часовете, на Жулиан започнало да му се струва, че късметът е на негова страна. Госпожа Алдая не била казала нищо, навярно от срам, от глупост или поради някоя от причините, загатнати от Микел. Нямало значение. Единственото важно нещо било да запази тайната до неделя. Онази нощ, за пръв път от няколко дни, Жулиан успял да заспи.