Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Пиши — казал му той.

— Веднага щом пристигна, ще ти пиша — отвърнал Жулиан.

— Не. Не на мен. Пиши книги, не писма. Пиши ги заради мен. Заради Пенелопе.

Жулиан кимнал, осъзнавайки едва сега колко щял да му липсва неговият приятел.

— И пази мечтите си — рекъл Микел. — Никога не знаеш кога ще ти потрябват.

— Винаги — промълвил Жулиан, но грохотът на влака вече бил откраднал думите им.

— Пенелопе ми разказа какво се е случило още същата нощ, когато майка й ги изненадала в моята спалня. На следващия ден госпожата ме повика и ме попита какво зная за Жулиан. Казах й, че нищо не зная, освен че е добро момче, приятел на Хорхе… Тя ми нареди да държа Пенелопе заключена в стаята й, докато не получи разрешение да излезе. Дон Рикардо беше заминал за Мадрид и нямаше да се върне преди петък. Щом пристигна, госпожата му разказа какво е станало. Аз бях там. Дон Рикардо рипна от креслото и удари такава плесница на жена си, че я събори на пода. После, крещейки като луд, й нареди да повтори думите си. Госпожата беше ужасена. Никога не бяхме виждали господаря такъв. Никога. Сякаш го бяха обладали всички дяволи на ада. Почервенял от гняв, той се качи в спалнята на Пенелопе и я измъкна от леглото, като я влачеше за косата. Опитах се да го спра, но той ме изрита настрани. Същата вечер дон Рикардо повика семейния лекар, за да прегледа Пенелопе. Когато приключи, докторът разговаря с господин Алдая. Заключиха Пенелопе в стаята й, а на мен госпожата ми каза да си събера нещата.

Не ми позволиха да видя Пенелопе, нито поне да се сбогувам с нея. Дон Рикардо ме заплаши, че ще се оплаче от мен в полицията, ако разкажа на някого за станалото. Изхвърлиха ме още същата нощ, без да имам къде да отида, след осемнайсет години непрекъсната служба в къщата. Два дена по-късно Микел Молинер ме посети в един пансион на улица „Мунтанер“ и ми обясни, че Жулиан е заминал за Париж. Искаше да му разкажа какво се е случило с Пенелопе и защо не е отишла на уговорената среща на гарата. Седмици наред се връщах при къщата и молех да ми позволят да видя Пенелопе, но не ме пускаха дори да мина през желязната порта. Случваше се да стоя по цели дни на отсрещния ъгъл с надеждата, че ще ги зърна да излизат с нея. Никога не я видях. Тя не излизаше от къщата. След известно време господин Алдая се обърна към полицията и с помощта на своите влиятелни приятели успя да ме вкара в лудницата в Орта, като твърдеше, че никой не ме познава, че аз съм една побъркана жена, която тормози семейството и децата му. Там прекарах две години, затворена като животно. Когато излязох, първата ми работа беше да отида до къщата на Авенида дел Тибидабо, за да видя Пенелопе.

— Успяхте ли да я видите? — попита Фермин.

— Къщата беше заключена и обявена за продан. Никой не живееше там. Казаха ми, че семейство Алдая са заминали за Аржентина. Писах на адреса, който ми бе даден. Писмата се връщаха неотворени…

— Какво е станало с Пенелопе? Знаете ли?

Хасинта поклати глава; беше на ръба на припадъка.

— Никога повече не я видях.

Старата жена стенеше, плачейки неудържимо. Фермин я бе прегърнал и лекичко я полюляваше. Тялото на Хасинта Коронадо се бе смалило до размерите на дете и до нея Фермин изглеждаше като великан. В главата ми клокочеха хиляди въпроси, но моят приятел с жест ми даде ясно да разбера, че интервюто е приключило. Видях го да оглежда тази мръсна и студена бърлога, в която Хасинта Коронадо изживяваше последните си дни.

— Хайде, Даниел. Да си вървим. Вие тръгнете пръв.

Послушах го. Докато се отдалечавах, се обърнах за миг и видях как Фермин коленичи до старицата и я целуна по челото. Тя му отправи беззъба усмивка.

— Кажете ми, Хасинта — чух го да казва, — нали обичате сладкишите „Сугус“?

По заобиколния ни път към изхода се натъкнахме на истинския погребален агент и двамата му маймуноподобни помощници, натоварени с ковчег от чамово дърво, въже и няколко пакета стари чаршафи с неясно приложение. От тази делегация се разнасяше зловещ аромат на формалдехид и евтин одеколон, а безкръвните им бузи ограждаха измъчени, кучешки усмивки. Фермин само им посочи килията, където чакаше тялото на покойника, след което благослови триото. Мъжете отвърнаха на жеста му, като кимнаха почтително и се прекръстиха.

— Идете си в мир — промърмори Фермин, като ме влачеше към изхода, където една монахиня с газена лампа в ръка ни изпрати със суров й осъдителен поглед.

Щом излязохме от сградата, навъсеният каньон от камък и сенки, който представляваше улица „Монкада“, ми се видя като славна долина на надеждата. До мен Фермин дишаше дълбоко и с облекчение; знаех, че не само аз се радвам да оставя зад гърба си това тържище на мрака. Историята на Хасинта гнетеше съзнанието ни повече, отколкото ни се искаше да признаем.