Карлос Сафон - Сянката на вятъра

В петък сутринта, когато отишъл на училище, отец Романонес го чакал при портата.

— Жулиан, трябва да поговоря с теб.

— Какво има, отче?

— Винаги съм знаел, че тоя ден ще дойде, и трябва да призная, че ми е приятно именно аз да ти съобщя новината.

— Каква новина, отче?

Жулиан Каракс вече не бил ученик на „Сан Габриел“. Присъствието му в пределите на училището, в класните стаи и даже в градините било строго забранено. Неговите пособия, учебниците и всичките му принадлежности вече били собственост на училището.

— Техническият термин е „незабавно и окончателно изключване“ — обобщил отец Романонес.

— Мога ли да попитам за причината?

— Хрумват ми поне дузина причини, но съм сигурен, че ти ще успееш да избереш най-подходящата. Приятен ден, Каракс. Пожелавам ти късмет в живота. Ще имаш нужда от него.

На трийсетина метра оттам, в двора с фонтаните, група ученици го наблюдавали. Някои се смеели, махайки за сбогом. Други го гледали с почуда и съчувствие. Само един му се усмихнал тъжно: неговият приятел Микел Молинер; той просто кимнал и безмълвно изрекъл няколко думи, които Жулиан като че успял да прочете във въздуха: „До неделя.“

На връщане към жилището на Ронда де Сан Антонио Жулиан забелязал, че мерцедесът на дон Рикардо Алдая е паркиран пред шапкарницата. Момчето спряло на ъгъла и зачакало. След малко дон Рикардо излязъл от дюкяна на баща му и влязъл в колата си. Жулиан се скрил под един портал, докато автомобилът се отдалечил в посока към Пласа Универсидад. Едва тогава се втурнал по стълбите към дома си. Майка му Софи го чакала там, обляна в сълзи.

— Какво си направил, Жулиан? — промълвила тя без гняв.

— Простете ми, майко…

Софи силно прегърнала сина си. Била отслабнала и изглеждала остаряла, сякаш всички със сдружени усилия й били откраднали живота и младостта. „Аз повече от всеки друг“ — помислил си Жулиан.

— Слушай ме внимателно, Жулиан. Баща ти и дон Рикардо Алдая са уредили всичко, за да те изпратят в армията до няколко дни. Алдая е много влиятелен… Трябва да заминеш, Жулиан. Трябва да заминеш там, където никой от двамата не би могъл да те намери.

На Жулиан му се сторило, че съзира в очите на майка си една сянка, която сякаш я разкъсвала отвътре.

— Има ли още нещо, майко? Нещо, което не ми казвате?

Софи го гледала с треперещи устни.

— Трябва да заминеш. Двамата с теб трябва да се махнем оттук завинаги.

Той я прегърнал с всички сили и й прошепнал на ухото:

— Не се тревожете за мен, майко. Не се тревожете.

Жулиан прекарал съботата затворен в стаята си, между своите книги и бележници за рисуване. Шапкарят бил слязъл в дюкяна почти на зазоряване и се върнал едва в малките часове. „Дори няма смелостта да ми го каже в лицето“ — мислел си Жулиан. Същата нощ, с очи, замъглени от сълзи, той се сбогувал с годините, прекарани в тази тъмна и студена стая сред мечти, които — както вече знаел — никога нямало да се сбъднат. В неделя призори, въоръжен само с една чанта с малко дрехи и книги, той целунал по челото Софи, която спяла сгушена под едни одеяла в трапезарията, и излязъл. Улиците били обвити в синкава мъгла и медни отблясъци играели по плоските покриви на стария град. Вървял бавно, като се сбогувал с всяка врата, с всеки ъгъл, питайки се дали илюзиите на времето няма да се окажат верни, дали някой ден няма да си спомня единствено хубавите неща и да забрави самотата, която тъй често го била преследвала из тези улици.

Гарата за Франция била пуста; пероните, отразяващи ослепителната светлина на зората, се виели в мъглата като лъскави саби. Жулиан седнал на една пейка под сводестия покрив и извадил книгата си. Оставил часовете да минават край него, изгубен в магията на думите, сменяйки кожата и името си, чувствайки се друг човек. Оставил се да го понесат мечтите на сенчести герои, убеден, че за него вече няма друго убежище. Вече знаел, че Пенелопе няма да дойде на срещата. Знаел, че ще се качи на влака без друга компания освен спомените си. Когато Микел Молинер се появил на гарата, точно преди пладне, и му дал билетите и всички пари, които бил успял да събере, двамата приятели се прегърнали мълчаливо. Жулиан никога не бил виждал Микел Молинер да плаче. Навсякъде край тях имало часовници, които отброявали отлитащите минути.

— Все още има време — тихо повтарял Микел, впил поглед във входа на гарата.

В един и пет началникът на гарата отправил последното повикване за пасажерите, пътуващи за Париж. Влакът вече почнал да се плъзга покрай перона, когато Жулиан се обърнал, за да се сбогува със своя приятел. Микел Молинер го гледал от перона с ръце, пъхнати в джобовете.