Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Франсиско Хавиер се опитал да обясни ситуацията, но неговото мънкане и смехът на двамата прислужници не помогнали за изясняване на недоразумението. Майката и синът били приканени да си оберат крушите. Доня Ивон, пламнала от гняв, заявила на слугите, че не знаят с кого си имат работа. Те пък й отговорили, че длъжността на чистачка вече е заета.

От прозореца на своята стая Хасинта видяла как Франсиско Хавиер тъкмо се готвел да си тръгне, когато изведнъж се спрял. Момчето се отвърнало от бурната сцена, която устройвала майка му, крещейки до прегракване на наглите слуги, и ги видяло: Жулиан целувал Пенелопе до прозореца на библиотеката. Целували се със страстта на онези, които си принадлежат един на друг, равнодушни към околния свят.

На следващия ден, по време на обедното междучасие, Франсиско Хавиер се появил изневиделица. Вестта за скандала от предния ден вече се била разнесла сред учениците и насмешките не закъснели, нито пък въпросите какво е направил с моряшкото си костюмче. Смехът обаче секнал отведнъж, когато момчетата видели, че той носи ловджийската пушка на баща си. Настъпило пълно мълчание и мнозина побързали да се отдалечат. Останал единствено кръгът, образуван от Алдая, Молинер, Фернандо и Жулиан, които се взирали неразбиращо в момчето. Без да обели дума, Франсиско Хавиер вдигнал пушката и се прицелил. По-късно очевидците заявили, че изражението му не било сърдито или гневно. Франсиско Хавиер действал със същата автоматична безучастност, с която изпълнявал задачите си по почистване на градината. Първият куршум профучал покрай главата на Жулиан. Вторият щял да му прониже гърлото, но в този миг Микел Молинер се нахвърлил с юмруци върху сина на портиера и успял да изтръгне пушката от ръцете му. Жулиан Каракс наблюдавал тази сцена, вцепенен от изумление. Всички сметнали, че изстрелите са били предназначени за Хорхе Алдая като отмъщение за унижението, преживяно от Хавиер предния ден. Едва по-късно, когато Цивилната гвардия отвела момчето, а двойката портиери били прогонени от жилището си едва ли не с ритници, Микел Молинер се приближил до Жулиан и му казал — без никаква гордост — че му е спасил живота. Жулиан обаче съвсем не знаел, че този живот — или поне онази част от него, която толкова искал да изживее — вече наближава своя край.

За Жулиан и неговите другари това била последната година в училището „Сан Габриел“. Повечето от тях вече обсъждали своите планове или плановете, които семействата им имали за тях през следващата година. Хорхе Алдая вече знаел, че баща му ще го прати да учи в Англия, а Микел Молинер бил сигурен, че ще влезе в Университета на Барселона. Фернандо Рамос неведнъж бил споменавал, че навярно ще постъпи в Семинарията на йезуитския орден — перспектива, която учителите му намирали за най-разумна в неговата ситуация. Що се отнасяло до Франсиско Хавиер Фумеро, за него се знаело само, че благодарение на застъпничеството на дон Рикардо Алдая той бил изпратен в едно изправително училище, затънтено в отдалечена долина някъде в Пиренеите, където го очаквала дълга зима. Виждайки, че всичките му другари вече са избрали някакъв път в живота, Жулиан се питал какво ще стане с него. Литературните му мечти и амбиции сега му изглеждали по-далечни и непостижими от когато и да било. Едничкото, за което копнеел, било да бъде близо до Пенелопе.

Докато той си задавал въпроси за своето бъдеще, други вече го планирали вместо него. Дон Рикардо Алдая му подготвял служба във фирмата си, за да го въведе в бизнеса. Шапкарят, от своя страна, смятал, че ако синът му не желае да продължи семейния бизнес, не бива да очаква, че баща му ще го хрантути. Ето защо тайно бил предприел някои стъпки, за да изпрати Жулиан в армията, където няколко години казармен живот щели да го излекуват от фантазиите за величие. Жулиан не подозирал нищо за тези планове, а когато откриел какво подготвяли другите за него, вече щяло да е твърде късно. Единствено Пенелопе заемала мислите му; мнимата дистанция и потайните срещи отпреди вече не го задоволявали. Настоявал да я вижда по-често, увеличавайки риска връзката им да бъде разкрита. Хасинта правела всичко възможно, за да ги прикрива: лъжела на поразия, уреждала им тайни срещи и съчинявала какви ли не хитрости, за да им осигури няколко мига насаме. Тя обаче си давала сметка, че това не им е достатъчно, че всяка минута, която Пенелопе и Жулиан прекарват заедно, все повече ги сближава. От известно време бавачката съзирала в погледите им предизвикателството и дързостта на желанието: едно сляпо желание да бъдат разкрити и тайната им да се превърне в шумен скандал, тъй че вече да не се налага да се крият по ъглите и таваните, за да се обичат на тъмно. Понякога, когато Хасинта завивала Пенелопе вечер, момичето избухвало в плач и й признавало как копнее да избяга с Жулиан, да хванат първия влак и да заминат някъде, където никой не ги познава. Хасинта, която си спомняла света, простиращ се отвъд железните порти на имението Алдая, потръпвала и я разубеждавала. Пенелопе била кротка по природа и страхът, изписан по лицето на бавачката, бил достатъчен, за да я обуздае. Жулиан обаче бил друго нещо.