Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Трябвало да изминат много месеци на погледи и напразни въжделения, преди Жулиан Каракс и Пенелопе да могат да останат насаме. Животът им се ръководел от случайността. Те се срещали по коридорите, наблюдавали се от срещуположните краища на масата, докосвали се мълчаливо; всеки усещал отсъствието на другия. Разменили първите си думи в библиотеката на къщата на Авенида дел Тибидабо през един следобед, когато навън бушувала буря и „Вила Пенелопе“ била потопена в смътната светлина на свещите; това били едва няколко откраднати от полумрака секунди, в които Жулиан сякаш съзрял в очите на момичето увереност, че и двамата чувстват едно и също, че една и съща тайна ги поглъща. Като че ли никой не забелязал случката. Никой освен Хасинта, която с нарастваща тревога следяла играта на погледи, които си разменяли Пенелопе и Жулиан току под носа на семейство Алдая. Бояла се за тях.

Още тогава Жулиан започнал да прекарва безсънни нощи, пишейки от среднощ до зори истории, в които изливал душата си заради Пенелопе. Все гледал да посети къщата на Авенида дел Тибидабо под някакъв претекст и чакал подходящия момент, за да се вмъкне тайничко в стаята на Хасинта и да й връчи страниците, тъй че тя после да ги даде на момичето. Понякога Хасинта му предавала някоя бележка, написана от Пенелопе, и той я четял и препрочитал по цели дни. Тази игра продължила с месеци. Докато времето работело против късмета им, Жулиан правел всичко необходимо, за да бъде близо до Пенелопе. Хасинта му помагала, защото искала да види Пенелопе щастлива, да поддържа жива тази светлина. Жулиан от своя страна чувствал, че случайната невинност на началото се губи и че е време да прибегне до някои жертви. Ето защо започнал да лъже дон Рикардо относно плановете си за бъдещето, да проявява фалшив ентусиазъм за кариера в банковото дело и финансите, да показва симпатия и привързаност — каквито всъщност не изпитвал — към Хорхе Алдая, за да оправдае почти постоянното си присъствие на Авенида дел Тибидабо, да казва само онова, което знаел, че другите очакват да чуят, да разчита погледите и копнежите им, да остави настрана честността и искреността като прояви на неблагоразумие и да чувства, че продава душата си къс по къс. Започнал да се бои, че ако някой ден успее да заслужи Пенелопе, дотогава няма да е останало нищо от онзи Жулиан, който я видял за първи път. Понякога се будел призори, кипящ от гняв и от желание да обяви пред целия свят истинските си чувства, да се изправи пред дон Рикардо Алдая и да му каже в лицето, че изобщо не го е грижа за богатството му, за фирмата му и шансовете за бъдещето; че иска само дъщеря му Пенелопе и смята да я отведе колкото се може по-далече от този празен, мъртвешки свят, в който баща й я държал затворена. Светлината на деня обаче разпръсвала куража му.

Понякога Жулиан разкривал сърцето си пред Хасинта, която заобичала момчето по-силно, отколкото й се искало. Често се случвало бавачката да се отлъчи за кратко от Пенелопе и под претекст, че отива да вземе Хорхе от училище, да посети Жулиан и да му предаде съобщения от Пенелопе. Именно така Хасинта се запознала с Фернандо, който много години по-късно щял да бъде единственият приятел, останал й на този свят, докато чакала смъртта в ада на „Санта Пусия“ — ада, предречен от ангела Сакариас. Понякога бавачката лукаво взимала Пенелопе със себе си до училището и улеснявала кратка среща между двамата млади, гледайки как между тях расте любов, каквато тя никога не познала, любов, която й била отказана. Горе-долу по същото време Хасинта забелязала и мрачното, смущаващо присъствие на онова мълчаливо момче, което всички наричали Франсиско Хавиер, сина на училищния портиер. Понякога го улавяла да ги следи, да чете жестовете им от разстояние и да поглъща Пенелопе с очи.

Хасинта си пазела една снимка на Жулиан и Пенелопе, направена от Рекасенс, официалния фотограф на семейство Алдая, пред вратата на шапкарницата на Ронда де Сан Антонио. Това било невинно изображение, заснето по пладне в присъствието на дон Рикардо Алдая и Софи Каракс. Хасинта винаги носела тази фотография със себе си.

Веднъж, докато чакала Хорхе при изхода на училище „Сан Габриел“, бавачката разсеяно оставила чантата си до един фонтан и когато се върнала да си я вземе, забелязала, че младия Фумеро дебне наоколо и я гледа неспокойно. Същата нощ, когато потърсила снимката и не я намерила, се убедила, че момчето я е откраднало. При друг случай, седмици по-късно, Франсиско Хавиер Фумеро се приближил до бавачката и я попитал дали би могла да предаде нещо на Пенелопе от негово име. Когато Хасинта попитала за какво става дума, момчето измъкнало една кърпа, в която било увило фигурка, издялана от чамово дърво. Хасинта познала в нея образа на Пенелопе и тръпки я побили. Преди тя да успее да каже каквото и да било, момчето се отдалечило. На път към къщата на Авенида дел Тибидабо бавачката изхвърлила фигурката през прозореца на колата, сякаш била някаква зловонна мърша. Неведнъж Хасинта щяла да се буди призори, плувнала в пот, преследвана от кошмари, в които това момче със смущаващ поглед се нахвърляло върху Пенелопе със студената и равнодушна жестокост на някакво насекомо.