Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Четири месеца по-късно се родил Хорхе Алдая, и въпреки че Хасинта го обсипала с цялата обич, която майка му — ефирна дама, вечно пленена от собствения си образ в огледалото — не желаела или не знаела как да му даде, бавачката разбирала, че това не е обещаното от Сакариас дете. През тия години Хасинта се разделила със своята младост и се превърнала в друга жена; единствено името и лицето й се запазили. Предишната Хасинта била останала в онзи пансион в квартала Ривера, мъртва като Рамонета. Сега живеела в сянката на разкоша на Алдая, далече от онзи мрачен град, който тъй силно намразила и в който не се осмелявала да стъпи дори в свободния си ден веднъж месечно. Научила се да живее чрез другите, чрез това семейство, стъпило върху имане, чийто размер за нея бил почти непонятен. Живеела в очакване на онова дете, което щяло да е женско, досущ като града, и да получи цялата любов, с която Бог бил отровил душата й. Понякога Хасинта се питала дали този сънлив покой, който поглъщал дните й, дали този мрак на съзнанието е онова, което някои наричат щастие, и й се искало да вярва, че Бог, в безкрайното си мълчание, все пак посвоему е отговорил на молитвите й.

Пенелопе Алдая се родила през пролетта на 1902 г. По това време дон Рикардо Алдая вече бил купил къщата на Авенида дел Тибидабо, онази огромна къща, над която — както вярвали останалите слуги — тегнела някаква мощна магия. Самата Хасинта обаче не се бояла от нея, защото знаела, че онова, което другите взимали за чародейство, било само едно присъствие, което едничка тя долавяла в сънищата си: сянката на Сакариас. Той вече почти не приличал на мъжа от спомените й; сега се явявал под формата на вълк, който вървял изправен на задните си лапи.

Пенелопе била крехко дете, бледа и тъничка. Хасинта я гледала как расте като цвете през зимата. Години наред тя бдяла над нея всяка нощ, лично приготвяла всичките й ястия, шиела дрехите й, била неотлъчно до нея по време на безбройните й болести, била до нея, когато изрекла първите си думи, когато станала жена. Госпожа Алдая била по-скоро част от декора — една фигура, която влизала на сцената и излизала от нея, следвайки диктатите на приличието. Преди да си легне, тя идвала да пожелае лека нощ на дъщеря си и й разправяла, че я обича повече от всичко на света, че за нея тя е най-важното нещо в цялата вселена. Хасинта никога не казвала на Пенелопе, че я обича. Бавачката знаела, че истинската любов е мълчалива, че тя се проявява с дела, не с думи. Хасинта тайно презирала госпожа Алдая — тази суетна, празна жена, бавно старееща из коридорите на имението под тежестта на накитите, с които нейният съпруг — от години пуснал котва в чужди пристанища — й запушвал устата. Да, Хасинта я мразела, защото измежду всички жени Бог бил избрал тъкмо нея, за да роди Пенелопе, докато собствената й утроба — утробата на истинска майка — оставала суха и безплодна. С времето — сякаш думите на някогашния й съпруг се оказали пророчески — Хасинта изгубила даже женските си форми. Отслабнала твърде много и имала онзи изсушен вид, който придават уморените кожа и кости. Гърдите й се смалили дотам, че се превърнали в останки от кожа, ханшът й бил като на момче, а от плътта й, корава и ъгловата, се отвръщало дори окото на дон Рикардо Алдая, комуто стигало да усети малко живец, за да връхлети като лъв, както добре знаели камериерките в неговата къща и в къщите на близките му приятели. Така е по-добре, казвала си Хасинта. Тя нямала време за глупости.

Цялото й време било посветено на Пенелопе. Тя й четяла, придружавала я навсякъде, къпела я, обличала я, събличала я, решела я, извеждала я на разходка, слагала я да си легне и я будела сутрин. Но най-вече разговаряла с нея. Всички смятали Хасинта за смахната бавачка, стара мома, чийто живот се изчерпвал с работата й в къщата, но никой не знаел истината: Хасинта била не само майка на Пенелопе, тя била най-добрата й приятелка. От мига, когато момичето започнало да говори и да облича в думи мислите си, което при нея — според спомените на Хасинта — станало много по-рано, отколкото при другите деца, двете споделяли тайните, сънищата и живота си.

Ходът на времето само заздравявал този съюз. Когато Пенелопе навлязла в юношеството, двете били вече неразделни приятелки. Хасинта видяла как Пенелопе разцъфтява в жена, чиято красота и сияние били очевидни не само за нейните пристрастни очи. Пенелопе била светлина. Когато онова загадъчно момче на име Жулиан се появило в къщата, Хасинта забелязала как от първия миг между него и Пенелопе протекъл някакъв ток. Свързвала ги връзка, подобна на онази, която съществувала между нея и Пенелопе, но в същото време различна. По-мощна. Опасна. Отначало бавачката си помислила, че ще намрази момчето, но скоро осъзнала, че не мрази Жулиан Каракс и никога не би могла. Докато Пенелопе полека изпадала под обаянието на Жулиан, тя също се оставила да бъде привлечена от него и с времето желаела само онова, което желаела повереницата й. Никой не си давал сметка, никой не обръщал внимание, но както винаги, основният въпрос бил решен още преди историята да започне, а тогава вече било късно.