Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Всички се сдружиха да ми я отнемат — рече тя. — Моето момиченце.

Пристъпих към нея, за да кажа нещо, но Фермин с поглед ми нареди да си мълча.

— Кой ви отне Пенелопе, Хасинта? Спомняте ли си?

— Господарят — рече тя и уплашено вдигна очи нагоре, като че ли се боеше, че някой може да ни чуе.

Фермин сякаш измери силата на този жест, като проследи погледа на старицата към висините и претегли възможностите.

— За Всемогъщия Бог ли говорите, повелителя на небесното царство, или по-скоро за господин бащата на госпожица Пенелопе, дон Рикардо?

— Как е Фернандо? — попита старицата.

— Кой, отчето? Свеж като розичка. Някой ден като нищо ще вземат да го направят папа и тогава ще ви настани в Сикстинската капела. Праща ви много поздрави.

— Знаете ли, той е единственият, който идва да ме види. Идва, понеже знае, че никого си нямам.

Фермин крадешком ми хвърли един поглед, сякаш мислеше същото, което мислех и аз. Хасинта Коронадо бе с много по-здрав разсъдък, отколкото подсказваше видът й. Тялото й гаснеше, но умът и душата й все още изгаряха от копнеж в тази окаяна дупка. Запитах се колко ли още хора като нея и като похотливото старче, което ни бе обяснило как да я намерим, гниеха затворени тук.

— Идва, защото много ви обича, Хасинта. Защото си спомня колко добре сте се грижили за него и как сте го хранили, когато е бил момче. Да, всичко ни разказа той. Спомняте ли си, Хасинта? Спомняте ли си ония времена, когато сте взимали Хорхе от училище, спомняте ли си Фернандо и Жулиан?

— Жулиан…

Тя изрече името с провлачен, едва доловим шепот, но усмивката й я издаде.

— Спомняте ли си Жулиан Каракс, Хасинта?

— Спомням си деня, в който Пенелопе ми каза, че ще се ожени за него.

Фермин и аз се спогледахме поразени.

— Да се ожени? Кога беше това, Хасинта?

— В деня, когато го видя за пръв път. Тя беше на тринайсет години и не знаеше нито кой е той, нито как се казва.

— Тогава откъде е знаела, че ще се ожени за него?

— Знаеше, защото го бе виждала. В сънищата си.

Като дете Мария Хасинта Коронадо била убедена, че целият свят свършва в околностите на Толедо и че отвъд пределите на града има само мрак и огнени океани. Тази идея й дошла от един сън, явил й се по време на треската, която едва не я довършила, когато била на четири години. Сънищата започнали с онази загадъчна треска; някои я приписвали на ужилването от огромния червен скорпион, който се появил един ден в дома на Хасинта и след това повече не бил видян. Други винели коварството на една луда монахиня, която нощно време се промъквала в къщите, за да трови децата, и която след години щяла да свърши на презряната гарота, рецитирайки „Отче наш“ отзад напред с изхвръкнали от орбитите очи, докато един ален облак забулил града и изсипал порой от мъртви буболечки. В сънищата си Хасинта виждала миналото и бъдещето, а понякога й се разкривали тайните и загадките на старите улици на Толедо. Един от обичайните герои, които се явявали в тези съновидения, бил Сакариас — ангел, облечен винаги в черно и придружаван от тъмна котка с жълти очи, чийто дъх миришел на сяра. Сакариас знаел всичко: бил й предсказал деня и часа, в който щял да умре чичо й Бенансио, амбулантен търговец на разни мехлеми и светена вода. Разкрил й мястото, където майка й, заклета черковница, кътала пакет писма от един пламенен студент по медицина с оскъдни финансови средства, но солидни познания по анатомия, в чиято спалня на уличката „Санта Мария“ била открила райските врати в аванс. Сакариас обявил на Хасинта и това, че в стомаха й се е забило нещо лошо — мъртъв дух, който й желаел злото, а също и че ще познае любовта на един мъж само: празна, себична любов, която ще прекърши душата й надве. Предрекъл й, че приживе ще види гибелта на всичко, което обича, и че преди да се пресели на небето, най-напред ще навести ада. В деня на първата й менструация Сакариас и неговата котка с дъх на сяра изчезнали от сънищата й, но след години Хасинта щяла да си спомня посещенията на черния ангел със сълзи на очи, защото всичките му предсказания се сбъднали.

Ето защо, когато лекарите установили, че тя никога не ще може да има деца, Хасинта не се изненадала. Не се изненадала и тогава (макар че едва не умряла от мъка), когато мъжът, за когото била женена от три години, обявил, че ще я напусне заради друга, защото тя била ялова като пусто и безплодно поле, защото не била жена. В отсъствието на Сакариас (когото смятала за небесен пратеник, понеже — в черни одежди или не — все пак бил сияен ангел и най-красивият мъж, зърнат от нея наяве или насън), Хасинта разговаряла с Бог сама, криейки се по ъглите, без да го вижда и без да очаква той да си даде труд да й отговори, защото на тоя свят има много мъка, а нейните грижи, в крайна сметка, били дребна работа. Всичките й монолози с Бога се въртели все около една и съща тема: тя искала само едно нещо в живота — да бъде майка, да бъде жена.