Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Напълно ви разбираме — рекох аз със слаб гласец.

Сестра Ортенсия за миг ме изгледа със смътно любопитство. Когато я видях отблизо, си дадох сметка, че е възрастна жена, почти старица. Малко години я отделяха от останалите обитатели на приюта.

— Чуйте, чиракът не е ли малко младичък за такава служба?

— Житейските истини не познават възраст, сестро — отбеляза Фермин.

Монахинята кимна и ми отправи мила усмивка. В погледа й нямаше недоверие, а само тъга.

— Така е — промълви тя.

Сетне се отдалечи в мрака, понесла ведрото си; сянката й се влачеше след нея като булчински воал. Фермин ме бутна навътре в килията. Това беше жалка стаичка, вградена в стените на пещера, които сълзяха от влага. От тавана висяха вериги, завършващи с куки, а напуканият под бе целият насечен от канализационната мрежа. В средата на помещението, върху маса от сивкав мрамор, почиваше дървен сандък от промишлен амбалаж. Фермин повдигна лампата и ние успяхме да различим силуета на покойника сред сламения пълнеж. Пергаментови черти — непонятни, остро изрязани и безжизнени. Подпухналата кожа бе пурпурна. Очите, бели като счупени яйчени черупки, бяха отворени.

Стомахът ми се преобърна и побързах да откъсна поглед от трупа.

— Хайде, да се залавяме за работа — нареди Фермин.

— Да не сте луд?

— Искам да кажа, че трябва да намерим въпросната Хасинта, преди да са разкрили машинациите ни.

— Как?

— Ами с питане, как иначе?

Надникнахме в коридора, за да се уверим, че сестра Ортенсия е изчезнала. После предпазливо се промъкнахме до помещението, което бяхме прекосили преди. Окаяните фигури все така ни наблюдаваха с погледи, които се колебаеха между любопитство и страх, а в някои случаи и завист.

— Бъдете нащрек, че някои от тия — стига да можеха — биха ви изпили кръвчицата, за да се подмладят — рече Фермин. — От възрастта всички изглеждат кротки като агънца, но тук има толкова кучи синове, колкото и навън, или даже повече. Защото това са ония, които са оцелели и са погребали останалите. Хич да не ви е жал за тях. Хайде, започнете от ония в ъгъла, че изглеждат най-безобидни.

Ако тези думи имаха за цел да ме окуражат за мисията ми, те претърпяха пълен провал. Погледнах групата от човешки останки, които чезнеха в ъгъла, и им се усмихнах. Самото им присъствие ми се стори свидетелство за нравствената пустота на вселената и за механичната жестокост, с която тя унищожава вече ненужните й части. Фермин сякаш прочете тези дълбоки мисли и кимна сериозно.

— Майката природа е безподобна мръсница, това е печалната истина — рече той. — Хайде, смело напред!

При първия рунд си спечелих само празни погледи, стонове, оригвания и бълнувания от страна на всички субекти, които разпитах за местонахождението на Хасинта Коронадо. Петнайсет минути по-късно бих отбой и се присъединих към Фермин, за да видя дали е имал повече късмет. Той не криеше разочарованието си.

— Как ще намерим Хасинта Коронадо в тая дупка?

— Не зная. Имаме си работа с цял казан малоумници. Опитах номера със сладкишите „Сугус“, но те явно ги взимат за свещички против запек.

— Ами ако попитаме сестра Ортенсия? Ще й кажем истината и толкоз.

— Истината се казва само в краен случай, Даниел, особено когато човек си има работа с монахиня. Преди това трябва да изстреляме всичките си патрони. Погледнете онази групичка там! Изглеждат доста бодри. Нищо чудно да знаят и латински. Я идете да ги поразпитате.

— А вие какво смятате да правите?

— Аз ще ви пазя гърба, в случай че пингвинът се върне. Вие се заемете с работата.

Със слаба или никаква надежда за успех се приближих до групата пациенти, която заемаше единия ъгъл на стаята.

— Добър вечер — рекох аз и тозчас осъзнах колко абсурдно звучеше моят поздрав, защото тук винаги цареше нощ. — Търся госпожа Хасинта Коронадо. Ко-ро-на-до. Дали някой от вас я познава или може да ми каже къде да я намеря?

В мен се взираха четири лица, покварени от алчност. Тук има някакъв живец, казах си. Може би не всичко е изгубено.

— Хасинта Коронадо? — настоях аз.

Четиримата пациенти си размениха погледи и кимания. Един от тях, тумбест и без нито едно косъмче по тялото, като че ли беше главатарят им. Видът и маниерите му на фона на този терариум ми напомняха един доволен Нерон, който свири на своята арфа, докато Рим се разпада в нозете му. С величествен жест цезарят ми се усмихна игриво. Обнадежден, аз му върнах жеста.

Той ми даде знак да се приближа, сякаш искаше да ми прошепне нещо на ухото. Поколебах се, но приех това условие.