Карлос Сафон - Сянката на вятъра

С така оформени очаквания поехме по улица „Монкада“, която по това време на деня вече се бе стеснила до мрачен пасаж, ограден от двете страни от стари дворци, превърнати в складове и работилници. Камбаните на базиликата „Санта Мария дел Мар“ подчертаваха с питанията си ехото от нашите стъпки. След малко една горчива, пронизваща смрад се смеси със студения зимен бриз.

— Каква е тази миризма?

— Пристигнахме — обяви Фермин.

Прогнилата дървена порта ни пропусна във вътрешен двор, варден от газени лампи, проблясващи над водоливници и ангели, чиито овехтели каменни лица се рушаха. Едно стълбище водеше към първия етаж, където правоъгълник от мътна светлина очертаваше главния вход на приюта. Светлината от газениците, струяща от този отвор, оцветяваше в охра облака от миазми, който се излъчваше отвътре. Една ъгловата, хищна фигура ни наблюдаваше от сенчестата галерия. В полумрака съзряхме стоманените й очи, чийто цвят бе досущ като този на расото. Държеше дървено ведро, от което се издигаше неописуемо зловонна пара.

— Привет-Мария-пълна-с-благодат-зачената-без-грях! — провикна се Фермин въодушевено и на един дъх.

— А къде е ковчегът? — отвърна гласът от стълбите, сериозно и някак неохотно.

— Ковчег ли? — попитахме Фермин и аз в унисон.

— Не сте ли от погребалното бюро? — уморено попита монахинята.

Почудих се дали това бе коментар относно нашата външност, или истински въпрос. Лицето на Фермин направо грейна при тази благоприятна възможност.

— Ковчегът е във фургона. Първо бихме искали да огледаме клиента. Чисто техническа формалност.

Усетих как ме обзема пристъп на гадене.

— Мислех, че господин Колбато ще дойде лично — рече монахинята.

— Господин Колбато моли да го извините, но в последния момент се наложи да се заеме с много сложно балсамиране — един здравеняк от цирка.

— Значи работите с господин Колбато в погребалното бюро?

— Ние сме дясната и лявата му ръка, съответно. Уилфредо Косматия на вашите услуги, а тук, до мен, е моят чирак, бакалавърът Сансон Караско 66 66 Бакалавърът Сансон Караско е герой от романа „Дон Кихот де Ла Манча“. — Бел.прев. .

— Приятно ми е да се запознаем — допълних аз.

Монахинята ни огледа набързо и кимна, безразлична към двойката плашила, които се отразяваха в очите й.

— Добре дошли в „Санта Лусия“. Аз съм сестра Ортенсия, тази, която ви се обади. Последвайте ме.

Последвахме сестра Ортенсия, без да обелим дума, по един подобен на пещера коридор, чиято миризма ми напомни за тунелите на метрото. От двете страни на коридора имаше рамки без врати; през тях се виждаха осветени със свещи зали с редици легла, наредени едно над друго до стената и покрити с мрежи против комари, които се полюшваха като савани. Дочувах стонове и съзирах човешки фигури през мрежата на завесите.

— Оттук — посочи сестра Ортенсия, която вървеше на няколко метра пред нас.

Влязохме в просторно подземие, в което без никакво усилие си представих сцената на „Тенебрариума“, описана от Фермин. Мракът забулваше онова, което на пръв поглед ми се видя като колекция от восъчни фигури, седнали или захвърлени в ъглите, с мъртви, стъклени очи, проблясващи като медни монети на светлината на свещите. Помислих си, че може би са кукли или останки от стария музей. После осъзнах, че се движат, макар и много бавно и предпазливо. Невъзможно бе да се определи възрастта или полът им. Дрипите, които ги покриваха, бяха с цвета на пепел.

— Господин Колбато каза да не пипаме и да не чистим нищо — рече сестра Ортенсия с донякъде извинителен тон. — Затова само сложихме клетника в един от сандъците, които ни се намираха, защото беше почнал да се скапва.

— Добре сте направили. Никоя предпазна мярка не е излишна — съгласи се Фермин.

Хвърлих му отчаян поглед. Той невъзмутимо поклати глава в знак, че трябва да оставя ситуацията в неговите ръце. Сестра Ортенсия ни заведе до нещо, което изглеждаше като килия без вентилация и осветление в края на тесен коридор. Взе една от газените лампи, които висяха на стената, и ни я подаде.

— Много ли ще се бавите? Доста съм заета.

— Хич не си губете времето с нас. Гледайте си вашата работа, а ние ще го откараме оттук. Нямайте грижа.

— Добре, ако ви потрябва нещо, аз ще съм в подземието, в отделението за лежащо болни. Ако не ви е прекалено трудно, изнесете го през задната врата, за да не го виждат останалите. Би се отразило зле на духа на пациентите.