Карлос Сафон - Сянката на вятъра

По пътя, с обичайната си склонност да играе ролята на пътеводител, Фермин накратко ме информира за мястото, към което се бяхме отправили. Приютът „Санта Лусия“ бил заведение със съмнителна репутация, което чезнело сред руините на старинен дворец на улица „Монкада“. Според легендата, която го обгръщала, ставало дума за нещо средно между чистилище и морга с отчайващи санитарни условия. Историята му била, меко казано, особена. От края на единайсети век в двореца се помещавали — наред с други неща — редица заможни семейства, затвор, салон за куртизанки, библиотека за забранени ръкописи, казарма, работилница за скулптури, санаториум за болни от чума и манастир. В средата на деветнайсети век, когато вече се рушал, дворецът бил превърнат в музей за циркови уроди и други ужасии от някакъв екстравагантен импресарио, който се представял като Ласло де Вичерни, херцог на Парма и личен алхимик на Бурбоните, но всъщност се казвал Балтазар Деулофеу и Каральот, родом от Еспарагера, жиголо и професионален мошеник.

Гореказаният се гордеел, че разполага с най-обширната колекция от човешки ембриони в различни фази на деформация, запазени в банки с формалдехид, да не говорим пък за още по-обширната колекция от заповеди за задържане, издадени от полицейските управления на половин Европа и Америка. Наред с други атракции, „Тенебрариумът“ 64 64 От лат. tenebrae — тъмнина, мрак. — Бел.прев. (това било новото име, което Деулофеу дал на Двореца) предлагал спиритически сеанси, некромантия, борби (с петли, плъхове, кучета, яки женища, имбецили или някаква комбинация от изброените варианти), а също и залози, публичен дом, чиято специалност били сакатите и уродите, казино, юридическа и финансова консултация, работилница за любовни еликсири, куклени и местни фолклорни представления и ревюта на екзотични танцьорки. За Рождество Христово поставял коледна пиеса, като актьорският състав бил попълван от музейните феномени и труженичките от бардака, чиято слава стигала чак до границите на провинцията.

„Тенебрариумът“ се радвал на небивал успех в продължение на петнайсет години, докато се разбрало, че Деулофеу е прелъстил съпругата, дъщерята и тъщата на военния губернатор на провинцията, и то в рамките на една-единствена седмица. Разкритието хвърлило най-черен позор върху развлекателния център и неговия създател. Преди Деулофеу да успее да избяга от града и да се вмъкне в друга от многобройните си самоличности, банда маскирани главорези го спипала в тесните улички на квартал Санта Мария. Те го обесили и запалили в парка Сиудадела, оставяйки тялото му да бъде изядено от дивите кучета, които се скитали из този район. След две десетилетия забрава — време, през което никой не си дал труда да махне колекцията от ужасии, принадлежала на злополучния Ласло, „Тенебрариумът“ бил превърнат в благотворителна институция под опеката на един орден монахини.

— Дамите на Последното мъчение или друго перверзно название в тоя дух — рече Фермин. — Бедата е, че твърде ревниво пазят секретността на мястото (нечиста съвест, бих казал аз), тъй че ще трябва да измислим някакъв претекст, за да се вмъкнем.

В последно време обитателите на приюта „Санта Лусия“ били рекрутирани измежду редиците на умиращите, изоставените старци, душевноболните, нищите и явяващите се от дъжд на вятър ясновидци, които съставяха пренаселения подземен свят на Барселона. За техен късмет, веднъж приети там, мнозинството от тях не изкарвали дълго; нито условията на заведението, нито компанията предразполагали към дълголетие. Според Фермин покойниците били извозвани малко преди зазоряване и изминавали последния си път до общинския гроб в товарен вагон, дарен от една фирма от Оспиталет де Льобрегат 65 65 Град в провинция Барселона. — Бел.прев. , специализирана в производството на месни деликатеси със съмнителна репутация; въпросната фирма от време на време се забърквала в мрачни скандали.

— Всичко това са си ваши съчинения — протестирах аз, поразен от описанието, излязло сякаш изпод перото на Данте.

— Дарбата ми да съчинявам не се простира чак дотам, Даниел. Почакайте и ще видите. Посетих сградата по един злощастен повод преди около десет години и мога да ви кажа, че изглеждаше така, сякаш бяха наели вашия приятел Жулиан Каракс за декоратор. Жалко, че не донесохме малко дафинови листа, за да потушим ароматите, характерни за това място. Но и без друго ще видим достатъчно зор, докато ги накараме да ни пуснат вътре.