Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Не ме оставяй да пропадна, Даниел — промълви тя.

Най-мъдрият човек, когото някога съм познавал, Фермин Ромеро де Торес, ми бе обяснил веднъж, че никое преживяване не може да се сравни с първия път, когато събличаш една жена. Ала при цялата си мъдрост, макар и да не бе ме излъгал, не бе споделил и истината докрай. Нищо не бе ми казал за онова странно треперене на ръцете, което превръщаше преодоляването на всяко копче, на всеки цип, в титанична задача. Нито пък за онази омая на бледата, трепетна кожа, за онова първо докосване на устните или за миража, който сякаш пламтеше във всяка пора на кожата. Нищо не бе ми казал, защото знаеше, че чудото се случва само веднъж и щом се случи, говори на език от тайни, които — едва разкрити — отлитат завинаги. Хиляди пъти съм искал да възстановя онзи пръв следобед с Беа в огромната къща на Авенида дел Тибидабо, когато целият свят се стопи в ромоленето на дъжда. Хиляди пъти съм искал да се върна и да се изгубя в този спомен, от който съм спасил едва един образ, откраднат от топлината на пламъците: Беа, гола и блестяща от дъжда, легнала до огъня, разтворила се в един поглед, който ме преследва оттогава насам. Надвесих се над нея и погалих кожата на корема й с върховете на пръстите си. Беа спусна клепачи и ми се усмихна, уверена и силна.

— Прави с мен каквото искаш — прошепна тя.

Беше на седемнайсет години и целият живот бе пред нея.

Смрачаваше се, когато напуснахме имението, обгърнати в сини сенки. Бурята бе преминала в ситен, студен дъждец. Исках да върна ключа на Беа, но погледът й ми даде да разбера, че предпочита аз да го задържа. Спуснахме се по Пасео де Сан Хервасио с надеждата да намерим такси или автобус. Вървяхме мълчаливо, хванати за ръка и без да се поглеждаме.

— Няма да мога да се видя с теб до вторник — обади се Беа с разтреперан глас, сякаш изведнъж се бе усъмнила в желанието ми да я видя отново.

— Ще те чакам тук — рекох.

Приемах за даденост, че всичките ми срещи с Беа ще стават между стените на тази огромна стара къща, че останалата част от града не ни принадлежи. Даже имах чувството, че крепкостта на ръката й отслабва, докато се отдалечавахме от това място, че силата и топлината й намаляват с всяка крачка. Когато стигнахме булеварда, видяхме, че улиците са, кажи-речи, пусти.

— Тук няма да намерим нищо — рече Беа. — По-добре да се спуснем по „Балмес“.

Поехме бързо по улица „Балмес“, като вървяхме под короните на дърветата, за да се предпазим от ръмящия дъжд и може би отново да срещнем погледите си. Струваше ми се, че Беа все повече ускорява крачка, че почти се дърпа от мен. За миг си помислих, че ако пусна ръката й, ще хукне да бяга. Въображението ми, все още опиянено от допира и вкуса на тялото й, пламтеше от желание да я притисне на някоя пейка, да я целуне, да изтърси цял куп глупости, които биха накарали всеки страничен човек да се пръсне от смях за моя сметка. Беа обаче пак се бе отдръпнала в себе си. Нещо я ядеше отвътре, безмълвно и настойчиво.

— Какво има? — тихо попитах аз.

Тя ми отправи една прекършена усмивка, пълна със страх и самота. Тогава се видях през нейните очи: просто едно безхитростно момче, което мислеше, че е покорило целия свят за един час, а още не знаеше, че би могло да го загуби само за минута. Продължих да вървя, без да очаквам отговор. Най-сетне се пробуждах. След малко чухме шума от уличното движение и въздухът сякаш пламна от топлината на лампите и светофарите, които ме накараха да мисля за невидима стена.

— По-добре да се разделим тук — каза Беа и пусна ръката ми.

На ъгъла се виждаха светлините от една редица таксита като процесия светулки.

— Както искаш.

Беа се наведе към мен и докосна бузата ми с устни. Косата й миришеше на восък.

— Беа — подех аз, почти безгласно, — обичам те…

Тя мълчаливо поклати глава и запечата устните ми с ръка, сякаш моите думи я нараняваха.

— Вторник, шест часа — съгласен? — попита тя.

Кимнах отново. Видях как се отдалечи и изчезна в едно такси, почти непозната. Един от шофьорите, който бе следил тази размяна на реплики с око на рефер, ме наблюдаваше любопитно.

— Сега какво? Отиваме ли си вкъщи, шефе?

Пъхнах се в таксито, без да мисля. Очите на шофьора ме изучаваха от огледалото. Моите изгубиха от поглед колата, която отнасяше Беа — две точки светлина, чезнещи в кладенец от мрак.

Успях да заспя, чак когато зората плисна тонове сива светлина върху прозореца на стаята ми, също тъй унила. Събуди ме Фермин, който хвърляше камъчета по прозореца ми от църковния площад. Навлякох първото, което попадна пред погледа ми, и слязох да му отворя. Фермин преливаше от своя непоносим ентусиазъм на ранобудник. Вдигнахме решетките на витрината и окачихме табелата ОТВОРЕНО.