Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Няколко месеца по-късно дон Рикардо Алдая преместил семейството си в дома на Авенида дел Тибидабо, където две седмици след пристигането щяло да се роди най-малкото му дете, дъщерята Пенелопе. За да ознаменува събитието, Алдая прекръстил къщата „Вила Пенелопе“. Новото име обаче някак не й прилепнало. Къщата си имала собствен характер и се оказала неподатлива на влиянието на новите стопани. Новодошлите се оплаквали от шумове и тропане по стените нощем, внезапна воня на гнилоч и ледени въздушни течения, които сякаш бродели из къщата като обикалящи часовои. Имението било сбор от загадки. Имало двойно подземие с нещо като крипта — все още неосветена — на долното ниво. На горното се помещавал параклис, а сред него се издигала голяма полихромна фигура на разпнатия Христос, у когото прислужниците открили обезпокоителна прилика с Распутин — твърде популярен герой на онази епоха. Книгите в библиотеката като че ли постоянно били пренареждани от нечия ръка или обръщани наопаки. На третия етаж имало една спалня, която никога не се използвала, понеже по стените й избивали необясними петна от влага, образуващи сякаш размазани лица; свежите цветя, поставяни в тази стая, увяхвали за броени минути и винаги се чувало жужене на мухи, макар че било невъзможно да се видят самите насекоми.

Готвачките твърдели, че някои продукти, като например захарта, се изпарявали от килера като по чудо, а млякото се оцветявало в червено при всяко новолуние. От време на време намирали мъртви птици пред вратите на някои от стаите, или пък малки гризачи. Друг път изчезвали разни предмети, особено бижута и копчета от дрехите, прибрани в скриновете и чекмеджетата. От дъжд на вятър липсващите вещи се появявали мистериозно, месеци по-късно, в отдалечени кътове на къщата или заровени в градината. Най-често обаче никога не били откривани. Дон Рикардо намирал всички тези произшествия за трикове и глупости на разглезени богаташи. По негово мнение една седмица, прекарана в пости, щяла да изцери страховете на семейството му. Онова, към което не се отнасял така философски, били кражбите на накити на госпожа съпругата му. Повече от пет прислужници били уволнени заради изчезването на различни скъпоценности от кутията за бижута на господарката, въпреки че всички се кълнели със сърцераздирателен плач, че са невинни. По-проницателните люде били склонни да мислят, че тук не се криела никаква загадка: всичко се дължало на злополучната привичка на дон Рикардо да се вмъква в спалните на по-младичките прислужници посред нощ, за да получи някои извънбрачни удоволствия. Репутацията му в това отношение била прочута почти колкото богатството му, и не един и двама твърдели, че при темповете, с които осъществявал подвизите си, незаконните деца, оставени от него, щели да са достатъчно, за да организират собствен синдикат. Истината е, че от дома изчезвали не само бижута. С течение на времето семейството изгубило радостта си от живота.

Фамилията Алдая така и не познала щастието в тази къща, добита чрез тъмните машинации на дон Рикардо. Госпожа Алдая неспирно умолявала съпруга си да продаде имота и да се преместят в някое жилище в града, или даже да се върнат в двореца, който Пуч и Кадафалк бил построил за дядото Симон, патриарха на клана. Рикардо Алдая категорично отказвал. Тъй като прекарвал по-голямата част от времето си на път или във фамилните фактории, къщата не му създавала никакви проблеми. Веднъж малкият Хорхе изчезнал в самата къща и го нямало цели осем часа. Майка му и прислугата го търсили отчаяно, но безуспешно. Когато момчето се появило отново, бледо и замаяно, разправило, че през цялото време било в библиотеката, в компанията на загадъчна цветнокожа жена, която му показвала стари снимки и му казала, че всички жени в семейството ще умрат в тази къща, за да изкупят греховете на мъжете. Мистериозната дама даже разкрила на малкия Хорхе датата, на която щяла да умре майка му: 12 април 1921 г. Излишно е да се споменава, че предполагаемата тъмнокожа дама никога не била открита, въпреки че години по-късно намерили госпожа Алдая да лежи безжизнена в кревата си в ранната утрин на 12 април 1921 г. Всичките й накити били изчезнали. Когато източили кладенеца във вътрешния двор, един от слугите ги намерил в тинята на дъното, до една кукла, която някога принадлежала на дъщеря й Пенелопе.

Седмица по-късно дон Рикардо Алдая решил да се отърве от къщата. По това време неговата финансова империя вече агонизирала и някои загатвали, че виновна за всичко била прокълнатата къща, която носела нещастие на всичките си обитатели. Други, — по-предпазливите — се ограничавали с твърденията, че Алдая не се научил да разбира променливите тенденции на пазара и че едничкото, което постигнал през живота си, било да съсипе бизнес империята, изградена от патриарха Симон. Рикардо Алдая обявил, че напуска Барселона и заминава със семейството си за Аржентина, където текстилните му фабрики процъфтявали. Мнозина казвали, че той просто бяга от краха и позора.