Карлос Сафон - Сянката на вятъра

По онова време треската на модернизма вече вилнеела в Барселона, но Жауза ясно заявил на архитектите, наети от него, за да построят новото му жилище, че иска нещо различно. В неговия речник „различен“ бил най-похвалният епитет. Жауза години наред се бил разхождал пред редицата неоготически сгради, които великите магнати от американската индустриална епоха били издигнали на Пето авеню между 58 и 72 улица, пред източния край на Сентрал Парк в Ню Йорк. Пленен от американските си блянове, финансистът отказал да се вслуша в аргументите, с които го съветвали да построи нещо в крак с тогавашната мода; по същия начин отказал да си купи и ложа в „Лисео“ (както било прието), окачествявайки сградата на операта като вавилонска кула за глухи и кошер за нежелателни особи. Искал домът му да е отдалечен от града, на Авенида дел Тибидабо — район, който все още бил сравнително усамотен. Казвал, че иска да съзерцава Барселона от разстояние. Не желаел друга компания освен градина, пълна със статуи на ангели, които според инструкциите му (предавани от Марисела) трябвало да са разположени на всеки от върховете на шестолъчна звезда — ни повече, ни по-малко. Решен да доведе тези планове докрай и с предостатъчно средства, за да задоволи всеки свой каприз, Салвадор Жауза изпратил архитектите си за три месеца в Ню Йорк, за да разучат безумните постройки, издигнати с цел да подслонят комодора Вандервилт, семейството на Джон Джейкъб Астор, Андрю Карнеги и останалите петдесет златни фамилии. Инструктирал ги да възприемат архитектурния стил и техниките на фирмите Станфорд, Уайт & Макким, и ги предупредил да не си правят труда да тропат на вратата му с проект, подходящ за вкуса на онези, които наричал „колбасари и производители на копчета“.

Година по-късно тримата архитекти се появили в разкошния му апартамент в хотел „Колон“, за да представят проекта си. Жауза ги изслушал мълчаливо в компанията на мулатката Марисела и в края на презентацията попитал колко щяло да струва осъществяването на проекта за шест месеца. Фредерик Марторел, водещият член на архитектурната фирма, се прокашлял и от приличие написал цифрата на лист хартия, който подал на магната. Последният, без окото му да мигне, веднага попълнил чек за цялата сума и отпратил делегацията с разсеян жест. Седем месеца по-късно, през юли 1900 г., Жауза, съпругата му и прислужницата Марисела се нанесли в къщата. През август същата година двете жени вече щели да са мъртви; Салвадор Жауза пък бил открит от полицията почти агонизиращ, гол и прикован с белезници към креслото в кабинета си. В доклада на сержанта, който разследвал случая, се споменавало, че стените на цялата къща били опръскани с кръв, статуите на ангелите в градината били обезобразени — лицата им били боядисани като племенни маски, — а по пиедесталите се забелязвали следи от черни свещи. Разследването продължило осем месеца. Дотогава Жауза напълно онемял.

Полицейското разследване стигнало до следните заключения: всички признаци сочели, че Жауза и съпругата му били отровени с някакъв растителен извлек, даден им от Марисела, в чиито стаи били намерени няколко шишета с въпросното вещество. По някаква причина Жауза не умрял от отровата, въпреки че тя му нанесла ужасни поражения: постепенно изгубил говора и слуха си, тялото му отчасти се парализирало и страдал от страшни болки, които го осъдили да прекара остатъка от дните си в постоянна агония. Госпожа Жауза била намерена в спалнята си, просната върху леглото без нищо друго по нея освен накитите й и една диамантена гривна. Според полицейските хипотези, щом извършила престъплението, Марисела сама си прерязала вените с нож и обиколила цялата къща, опръсквайки с кръвта си стените на коридорите и стаите, докато накрая паднала мъртва в своята таванска стая. Мотивът, както смятала полицията, бил ревност. Изглеждало, че по времето на смъртта си съпругата на магната била бременна. Говорело се, че Марисела нарисувала череп върху голия корем на жената с горещ червен восък. Няколко месеца по-късно случаят, както и устните на Салвадор Жауза, бил запечатан завинаги. Във висшето общество на Барселона се коментирало, че историята на града не познавала подобна случка и че онази забогатяла паплач и всевъзможна сбирщина, която пристигала от Америка, съсипвала здравите нравствени устои на страната. В тесен кръг мнозина изразявали радост, че на ексцентричностите на Салвадор Жауза най-сетне е сложен край. Това, както обикновено, се оказало заблуда: те едва сега започвали.