Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Хората винаги забелязват неща, които не им влизат в работата, а баща ми познава половин Барселона.

— Тогава защо дойде да ме чакаш тук?

— Не съм дошла да те чакам. Дошла съм на литургия, забрави ли? Ти сам го каза. На двайсет метра оттук…

— Плашиш ме, Беа. Лъжеш по-добре и от мен.

— Ти не ме познаваш, Даниел.

— И брат ти казва същото.

Погледите ни се срещнаха в отражението.

— Онази нощ ти ми показа нещо, което не бях виждала преди — промълви Беа. — Сега е мой ред.

Заинтригуван, свъсих вежди. Беа отвори чантата си, извади една сгъната на две картичка и ми я подаде.

— Ти не си единственият човек в Барселона, който знае разни тайни, Даниел. Имам една изненада за теб. Ще те чакам на този адрес в четири часа днес. Никой не бива да знае, че сме се уговорили да се срещнем там.

— Как ще разбера дали съм намерил точното място?

— Ще разбереш.

Погледнах я изкосо, като се молех това да не е някаква шега.

— Ако не дойдеш, ще разбера — рече Беа. — Ще разбера, че не искаш да ме виждаш повече.

Без да ми остави дори секунда за отговор, Беа се обърна и бързо закрачи към Рамблас. Останах си така, с картичката в ръка и застинали на устните думи, като я следвах с поглед чак докато силуетът й се стопи в сивия здрач, който предхождаше бурята. Отворих картичката. От вътрешната й страна със синьо бе изписан адрес, който добре познавах.

Авенида дел Тибидабо, 32

Бурята не изчака да се мръкне, за да си покаже рогата. Първите светкавици ме изненадаха, малко след като взех един автобус по линия 22. Когато заобиколихме Пласа Молина и се заизкачвахме нагоре по „Балмес“, градът вече избледняваше зад завеси от течно кадифе, което ми напомни, че не съм съобразил да взема поне един жалък чадър.

— Това се казва смелост — промърмори водачът, щом го помолих да спре.

Беше вече четири и десет, когато автобусът ме остави на едно затънтено място — някъде в края на улица „Балмес“ — на произвола на бурята. Отсреща Авенида дел Тибидабо се разтваряше във воден мираж под оловното небе. Преброих до три и хукнах под дъжда. Няколко минути по-късно, прогизнал до мозъка на костите и треперещ от студ, се спрях под един портал, за да си поема дъх. Огледах внимателно останалата част от пътя. Леденото дихание на бурята влачеше със себе си сиво було, което размиваше призрачните очертания на именията и големите къщи, потънали в мъглата. Сред тях стърчеше тъмната и самотна кула на имението на Алдая, закотвено сред разлюляната гора. Отметнах мократа коса от очите си и се затичах натам през пустия булевард.

Малката вратичка в големите железни порти се поклащаше от вятъра. Зад нея се виждаше пътека, която лъкатушеше навътре към къщата. Промъкнах се през вратичката и навлязох в имота. Сред шубраците различавах пиедестали на статуи, съборени без жал. Когато наближих къщата, забелязах, че една от статуите — образ на ангел отмъстител — бе изоставена сред фонтана в центъра на градината. Почернелият мраморен силует проблясваше като привидение под водната завеса, която преливаше над ръба на басейна. Ръката на огнения ангел стърчеше от водите; един обвинителен пръст, остър като щик, сочеше парадния вход на къщата. Вратата от обработено дъбово дърво като че ли беше полуотворена. Бутнах я и направих няколко крачки в подобен на пещера вестибюл, чиито стени сякаш трептяха под колебливото сияние на една свещ.

— Мислех, че няма да дойдеш — каза Беа.

Силуетът й се очертаваше в здрачния коридор на фона на мъртвешката светлина, която идваше от галерията в дъното. Седеше на едно кресло срещу стената; до нозете й бе оставена свещ.

— Затвори вратата — рече тя, без да става от мястото си. — Ключът е в ключалката.

Подчиних се. Ключалката изскърца с гробовно ехо. Чух стъпките на Беа, която се приближаваше зад мен, и почувствах докосването й през подгизналите си дрехи.

— Трепериш. От страх ли е, или от студ?

— Още не мога да реша. Защо сме тук?

Тя се усмихна в полумрака и ме хвана за ръка.

— Не знаеш ли? Мислех, че сигурно си се сетил…

— Зная само, че това е бил домът на Алдая. Как успя да влезеш и откъде разбра…?

— Хайде, сега ще запалим огън, за да се стоплиш.

Поведе ме през коридора към галерията, която царстваше над вътрешния двор на къщата. Мраморните колони и голите стени на приемната пълзяха нагоре към касетките на тавана, който бе почнал да се разпада. Различаваха се следи от картините и огледалата, които някога бяха покривали стените, както и драскотини от мебелите по мраморния под. В единия край на залата имаше камина, в която бяха струпани няколко цепеници. До ръжена почиваше куп стари вестници. От камината се носеше мирис на неотдавна пален огън и на въглища. Беа коленичи до самото огнище и пъхна няколко вестника между цепениците. Извади кибрит и ги подпали; бързо се изви венец от пламъци. Ръцете на Беа разбутаха дървата сръчно и опитно. Представях си как тя сигурно си мисли, че умирам от любопитство и нетърпение. Реших да си придам безгрижен вид, който ясно да показва, че ако Беа иска да си играе на тайни с мен, има всички шансове да загуби. Тя обаче се усмихваше победоносно. По всяка вероятност треперещите ми ръце не помагаха на преструвките ми.