Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Не зная.

— Знаете, знаете, ама да си кажем правичката, нямате яко дупе, за да хванете бика за рогата.

При тези думи кондукторът се приближи до нас с уморено изражение, дъвчейки клечка за зъби, която въртеше между зъбите си със сръчност на фокусник.

— Прощавайте, но онези дами там искат да знаят дали бихте могли да използвате по-приличен език.

— Майната им — отвърна Фермин на висок глас.

Кондукторът се обърна към трите матрони и сви рамене, за да покаже, че вече е направил, каквото е било по силите му и не е склонен да премине към ръкопашен бой заради въпрос от семантично благоприличие.

— Хората, които си нямат живот, винаги трябва да се бъркат в живота на другите — тихо рече Фермин. — Та за какво говорех?

— Затова, че ми липсва кураж.

— Именно. Хроничен случай. Чуйте ми думата и вървете след вашето момиче, че животът си лети, особено тая част от него, която си струва да се живее. Чухте вече какво ви каза свещеникът. Докато го зърнеш, вече е отлетял.

— Но тя не е мое момиче.

— Ами спечелете я, преди да я е грабнал някой друг, особено малкият оловен войник.

— Говорите за Беа, сякаш е някакъв трофей.

— Не, сякаш е благословия — поправи ме Фермин. — Вижте, Даниел, съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла. Досущ като крадец, проститутка или продавач на лотарийни билети — това са трите й най-често срещани въплъщения. Онова, което съдбата никога не прави, са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея.

Прекарах остатъка от пътуването в размисъл над тази перла на философията, докато Фермин пак се отдаде на дрямка — занимание, за което притежаваше наполеоновски талант. Слязохме от автобуса на ъгъла на Гран Виа и Пасео де Грасия под едно пепеляво небе, което сякаш бе погълнало цялата светлина. Закопчавайки шлифера си чак догоре, Фермин заяви, че поема с най-голяма бързина към своя пансион, за да се издокара за срещата си с Бернарда.

— Разберете, че при такава скромна външност като моята човек трябва да отдели най-малко деветдесет минути, за да изглежда добре. Хората по дрехите и те посрещат, и те изпращат; това е печалната истина за тия лекомислени времена. Vanitas peccata mundi. 60 60 Греховна суета на света (лат.). — Бел.прев.

Видях го да се отдалечава по Гран Виа, една скица на човечец, загърнат в сивия си шлифер, който пърхаше на вятъра като прокъсано знаме. Тръгнах към къщи, където смятах да вербувам някоя хубава книга и да се скрия от света. Когато подминах ъгъла на Пуерта дел Анхел и улица „Санта Ана“, сърцето ми се преобърна. Фермин, както винаги, имаше право. Съдбата ме чакаше пред книжарницата в костюм от сива вълна, нови обувки и копринени чорапи, като внимателно изучаваше отражението си във витрината.

— Баща ми мисли, че съм отишла на литургията от дванайсет часа — каза Беа, без да откъсва поглед от собствения си образ.

— Все едно, че си там. На по-малко от двайсет метра оттук, в църквата „Санта Ана“, отслужват литургия още от девет часа сутринта.

Говорехме като двама непознати, спрели се случайно пред някаква витрина; всеки се опитваше да зърне очите на другия, отразени в стъклото.

— Работата не е за шега. Трябва да си взема църковна листовка, за да видя за какво е ставало дума в проповедта. Той после ще ми иска подробно резюме.

— Баща ти мисли за всичко.

— Закле се, че ще ти счупи краката.

— Преди това ще трябва да научи кой съм. И докато краката ми са читави, мога да тичам по-бързо от него.

Беа ме наблюдаваше напрегнато, поглеждайки през рамо към минувачите, които се плъзгаха зад гърбовете ни, обгърнати в сивота и вятър.

— Няма нищо смешно — рече тя. — Той говори съвсем сериозно.

— Не се смея, напротив, умирам от страх. Просто се радвам, че те виждам.

Бегла, нервна, едва загатната усмивка.

— Аз също — призна Беа.

— Казваш го така, сякаш става дума за някаква болест.

— Още по-лошо. Мислех си, че ако те видя пак на дневна светлина, може би ще ми дойде акълът.

Почудих се дали това е комплимент или присъда.

— Не бива да ни забелязват заедно, Даниел. Не и така, насред улицата.

— Ако искаш, можем да влезем в книжарницата. В задната стая има кафеник и…

— Не. Не искам никой да ме вижда да влизам или да излизам оттук. Ако някой ме види, че говоря с теб сега, винаги мога да кажа, че случайно съм се натъкнала на най-добрия приятел на брат ми. Но ако ни видят заедно повече от веднъж, ще събудим подозрения.

Въздъхнах.

— Че кой ще ни види? Кой го е грижа какво правим?