Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Франсиско Хавиер беше обсебен от Пенелопе Алдая. Никой не знаеше това. Мисля, че самата Пенелопе дори не бе забелязала съществуването на момчето. Хавиер пазеше тайната си години наред. Изглежда, че е следял Жулиан, без той да подозира. Мисля, че един ден го е видял да я целува. Не зная. Зная само, че се опита да го убие посред бял ден. Микел Молинер, който никога не бе имал доверие на Фумеро, се хвърли върху него и го спря в последния момент. Дупката от куршума още се вижда близо до входа. Всеки път, когато минавам оттам, си спомням онзи ден.

— Какво стана с Фумеро?

— Той и семейството му бяха изпъдени от училището. Мисля, че Франсиско Хавиер бе изпратен за известно време в интернат. Чухме за него няколко години по-късно, когато майка му загина в инцидент по време на лов. Нямаше такъв инцидент. Микел го бе преценил правилно от самото начало. Франсиско Хавиер Фумеро е убиец.

— Мен ако питате… — замънка Фермин.

— Хайде, слушам ви. Няма да е зле да ми кажете нещо, само че нещо вярно, ей така, за разнообразие.

— Можем да ви кажем, че не Фумеро е изгорил книгите ви.

— В такъв случай кой го е сторил?

— По всяка вероятност човек с лице, обезобразено от изгаряне, който се представя като Лаин Кубер.

— Но това не е ли…

Кимнах.

— Името на един от героите на Каракс. Дяволът.

Отец Фернандо се облегна назад в креслото си, почти толкова объркан, колкото и ние.

— Все по-ясно изглежда, че в центъра на цялата работа е Пенелопе Алдая, а тъкмо за нея знаем най-малко — отбеляза Фермин.

— Не мисля, че бих могъл да ви помогна в това отношение. Виждал съм я само два-три пъти, и то от разстояние. Зная за нея само онова, което ми е разказвал Жулиан, а то не беше много. Единственият друг човек, от когото съм чувал някой път името на Пенелопе, беше Хасинта Коронадо.

— Хасинта Коронадо?

— Бавачката на Пенелопе. Тя беше отгледала нея и Хорхе. Обичаше ги безумно, особено Пенелопе. Понякога идваше в училище да прибере Хорхе, защото дон Рикардо Алдая не искаше децата му дори за секунда да остават без надзор от страна на човек от дома му. Хасинта беше същински ангел. Беше дочула, че ние с Жулиан сме момчета със скромни средства и винаги ни носеше нещо за закуска, понеже мислеше, че гладуваме. Казвах й, че баща ми е готвачът на училището, тъй че да не се тревожи за мен — храна не ми липсваше. Тя обаче настояваше. Понякога я чаках и разговарях с нея. Беше най-добрата жена, която някога съм срещал. Нямаше деца; за годеник също никой не бе чувал. Беше сама на тоя свят и изцяло бе посветила живота си на децата на Алдая. Обожаваше Пенелопе с цялото си сърце. И досега говори за нея…

— Поддържате ли все още контакт с Хасинта?

— Понякога я посещавам в приюта „Санта Лусия“. Тя си няма никого. По неведоми за нас причини Господ невинаги ни възнаграждава приживе. Хасинта е вече много възрастна и все така сама, както винаги е била.

Фермин и аз се спогледахме.

— Ами Пенелопе? Никога ли не я е посещавала?

Погледът на отец Фернандо бе мрачен и дълбок като кладенец.

— Никой не знае какво е станало с Пенелопе. Това момиче бе животът на Хасинта. Когато Алдая заминаха за Аржентина и тя изгуби Пенелопе, изгуби всичко.

— Защо не са я взели със себе си? Замина ли и Пенелопе за Аржентина заедно с останалите Алдая? — попитах аз.

Свещеникът сви рамене.

— Не зная. Никой не е виждал Пенелопе, нито е чувал нещо за нея след 1919 г.

— Годината, в която Каракс е заминал за Париж — отбеляза Фермин.

— Трябва да ми обещаете, че няма да безпокоите клетата старица и да изравяте болезнени за нея спомени.

— За какви ни взимате, отче? — възмутено попита Фермин.

Подозирайки, че няма да изкопчи нищо повече от нас, отец Фернандо ни накара да се закълнем, че ще го държим в течение на всяко наше откритие. За да го успокои, Фермин настоя да положи клетва върху Новия завет, който лежеше на бюрото на свещеника.

— Оставете на мира Евангелията. Стига ми вашата дума.

— Нищо не ви убягва, нали, отче? Същински орел!

— Хайде, нека ви придружа до изхода.

Той ни преведе през градината до решетестата порта и се спря на разумно разстояние от изхода, взирайки се в улицата, която лъкатушеше надолу към реалния свят, сякаш се боеше да не се изпари, ако дръзне да направи няколко крачки по-нататък. Запитах се кога ли отец Фернандо бе напуснал за последен път пределите на училище „Сан Габриел“.

— Вестта за смъртта на Жулиан много ме опечали — тихо рече той. — Въпреки, всичко, което се случи впоследствие, въпреки че с времето се отчуждихме, бяхме добри приятели: Микел, Алдая, Жулиан и аз. Даже и Фумеро. Винаги съм мислел, че ще бъдем неразделни, но животът сигурно знае неща, които за нас са неизвестни. По-късно никога не съм имал приятели като тях и не вярвам, че някога ще имам. Надявам се, че ще намерите онова, което търсите, Даниел.