Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— И къде беше, проклет сополанко?

— Простете, майко. Загубих се.

— Че ти си загубен още от деня, в който си се родил.

След години всеки път, щом пъхнел револвера си в устата на някой затворник и дръпнел спусъка, главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро щял да си спомня деня, в който видял как главата на майка му се пръснала като зряла диня край една закусвалня в Лас Планас и не почувствал нищо, освен онази погнуса, която предизвикват мъртвите неща. Цивилната гвардия, алармирана от собственика на заведението, който бил чул изстрела, намерила момчето да седи на един камък, държейки в скута си още неизстинала ловджийска пушка. Гледало безстрастно обезглавения и покрит с насекоми труп на Мария Крапонсия, наричана още „Ивон“. Когато видял гвардейците да се приближават, Хавиер само свил рамене; цялото му лице било опръскано с кръв, сякаш бил поразен от едра шарка. По звука от риданията гвардейците открили Рамон-с-едната-топка, сгушен до едно дърво на трийсет метра по-нататък, в шубраците. Треперел като дете и от обърканите му приказки нищо не се разбирало. След дълго обмисляне лейтенантът от Цивилната гвардия обявил случая за трагичен инцидент и го отбелязал като такъв в доклада си, макар и не в съвестта си. Когато попитали момчето могат ли да направят нещо за него, Франсиско Хавиер Фумеро попитал дали може да задържи тази стара пушка, защото искал да стане войник, щом порасне…

— Добре ли се чувствате, господин Ромеро де Торес?

Внезапната поява на Фумеро в разказа на отец Фернандо Рамос ми беше смразила кръвта, но върху Фермин тя оказа още по-опустошителен ефект. Той бе прежълтял и ръцете му трепереха.

— Изведнъж ми падна кръвното — импровизира Фермин с немощен глас. — Тоя каталонски климат понякога е убийствен за нас, южняците.

— Мога ли да ви предложа чаша вода? — разтревожено попита свещеникът.

— Стига да не затрудня Ваша светлост. И може би някое шоколадче, заради глюкозата, нали разбирате…

Свещеникът му наля чаша вода, която Фермин жадно пресуши.

— Имам само евкалиптови бонбончета. Ще свършат ли работа?

— Бог да ви поживи.

Фермин погълна шепа бонбончета и след малко като че ли възвърна обичайната си бледност.

— Онова момче, синът на портиера, който героично изгубил скротума си, докато бранел колониите — сигурен ли сте, че се казваше Фумеро, Франсиско Хавиер Фумеро?

— Абсолютно. Може би го познавате?

— Не — отвърнахме и двамата в един глас.

Отец Фернандо се намръщи.

— Всъщност не би трябвало да се учудвам. С времето Франсиско Хавиер се сдоби с печална известност.

— Не сме сигурни, че ви разбираме…

— Разбирате ме, и то отлично. Франсиско Хавиер Фумеро е главен инспектор на Барселонския Криминален отряд и репутацията му е известна нашир и длъж; достигнала е дори до нас, които не напускаме пределите на това училище. А когато чухте името му, вие се свихте с няколко сантиметра, бих казал.

— Сега, като го споменавате, Ваше превъзходителство, това име май ми напомня нещичко…

Отец Фернандо ни гледаше изпод вежди.

— Това момче не е син на Жулиан Каракс. Прав ли съм?

— Духовен син, Ваше високопреосвещенство, което от морална гледна точка има повече тежест.

— В каква каша сте се забъркали вие двамата? Кой ви изпраща?

В този миг почувствах с абсолютна сигурност, че сме на ръба да бъдем изритани от кабинета на свещеника, затова реших да запуша устата на Фермин и поне веднъж да играя с открити карти.

— Имате право, отче. Жулиан Каракс не ми е баща. Само че никой не ни праща. Преди години случайно ми попадна една книга на Каракс, книга, която минаваше за изчезнала, и оттогава се опитвам да науча нещо повече за него и да изясня обстоятелствата около смъртта му. Господин Ромеро де Торес ми помага в…

— Коя книга?

— „Сянката на вятъра.“ Чели ли сте я?

— Чел съм всички романи на Жулиан.

— Пазите ли ги?

Свещеникът поклати глава.

— Мога ли да попитам какво сте направили с тях?

— Преди години някой влезе в стаята ми и ги запали.

— Подозирате ли някого?

— Разбира се. Подозирам Фумеро. Не е ли това причината, поради която сте тук?

Фермин и аз се спогледахме озадачено.

— Инспектор Фумеро? Че защо би искал да изгори тези книги?

— Кой друг би го сторил? През последната година, която прекарахме заедно в училище, Франсиско Хавиер се опита да застреля Жулиан с ловджийската пушка на баща си. Ако Микел не му беше попречил…

— Защо се е опитал да го убие? Жулиан е бил единственият му приятел.