Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Почти наближаваше пладне, когато стигнахме до Пасео де ла Бонанова, всеки унесен в собствените си мисли. Никак не се съмнявах, че Ферминовите се въртяха около зловещата поява на инспектор Фумеро в тази история. Гледах го изкосо и забелязах, че е огорчен и разкъсван от тревога. По небето като кръв се бе плиснало було от тъмночервени облаци, осеяно с тресчици светлина с цвят на окапали листа.

— Ако не побързаме, як дъжд ще ни заплющи — казах аз.

— Все още не. Тези облаци имат цвят на нощ, цвят на натъртено. Те са от ония, дето изчакват.

— Само не ми казвайте, че разбирате и от облаци.

— От живота на улицата човек научава повече неща, отколкото би искал да знае. Само от мисълта за Фумеро ме налегна вълчи глад. Какво ще кажете да влезем в бара на Пласа де Сария и да видим сметката на два сандвича с повечко лук?

Тръгнахме към площада, където цял рояк от възрастни хорица ухажваше местното ято гълъби; животът им бе сведен до игра на трохи и очакване. Намерихме си маса близо до входа на бара, където Фермин омете двата сандвича, неговия и моя, халба бира, две шоколадчета и тройно кафе с ром. За десерт си взе сладкиш „Сугус“. На съседната маса един мъж току поглеждаше към моя приятел над ръба на вестника си, като вероятно си мислеше същото, което мислех и аз.

— Не знам къде побирате всичко това, Фермин.

— В моето семейство всички винаги сме имали ускорен метаболизъм. Сестра ми Хесуса, мир на праха й, беше в състояние да изяде тортиля с кървавица, шест яйца и пресен чесън към средата на следобеда и после да се отличи като казак на вечеря. Викаха й „Черното дробче“, защото страдаше от халитозис 57 57 Лош дъх. — Бел.прев. . Бедничката. Знаете ли, беше същата като мен. Същото личице и същата изящна фигура с доста малко месо по нея. Един доктор от Касерес веднъж казал на майка ми, че фамилията Ромеро де Торес сме липсващото звено между човека и рибата чук, защото деветдесет процента от организма ни е хрущял, съсредоточен най-вече в носа и външното ухо. Хесуса често я бъркаха с мен в селото, защото никога не й пораснаха гърди и взе да се бръсне преди мен, горката. Умря от охтика на двайсет и две, закоравяла девственица и тайно влюбена в един престорено набожен свещеник, който винаги й казваше, щом я срещнеше на улицата: „Здравей, Фермин, я какъв напет младеж си станал.“ Ирониите на живота!

— Липсват ли ви?

— Кои, роднините ли?

Фермин сви рамене. На лицето му бе застинала носталгична усмивка.

— Знам ли? Малко неща са по-лъжливи от спомените. Я вижте отчето… Ами вие? Липсва ли ви майка ви?

Наведох очи.

— Много.

— Знаете ли какво си спомням най-ясно за моята? — попита Фермин. — Миризмата й. Винаги миришеше на чисто, на сладка питка. Нямаше значение дали е работила цял ден на полето или е облечена със същите дрипи, носени цяла седмица. Винаги миришеше на най-хубавите неща на тоя свят. И имайте предвид, че беше много недодялана. Ругаеше като каруцар, но ухаеше като приказна принцеса. Или поне така ми се струваше на мен. Ами вие? Какво си спомняте най-добре за вашата майка, Даниел?

Поколебах се за миг, мъчейки се да уловя думи, които не можех да изрека.

— Нищо. От години не мога да си я спомня. Нито лицето й, нито гласа, нито миризмата. Изгубих ги в деня, в който открих Жулиан Каракс, и оттогава не са се връщали при мен.

Фермин ме наблюдаваше предпазливо, като явно претегляше думите си.

— Нямате ли нейни снимки?

— Никога не съм имал желание да ги гледам — отвърнах.

— И защо не?

Не бях споделял това с никого, дори с баща ми или Томас.

— Защото се боя. Боя се да потърся снимка на майка ми и да открия в нея една непозната. Сигурно ви се вижда глупаво.

Фермин поклати глава.

— Значи затова си мислите, че ако успеете да разбулите загадката на Жулиан Каракс и да го избавите от забравата, лицето на майка ви ще се завърне при вас?

Погледнах го безмълвно. В погледа му нямаше нито ирония, нито оценка. За миг Фермин Ромеро де Торес ми се видя най-мъдрият и трезвомислещ човек във вселената.

— Може би — отвърнах аз, без да се замислям.

Точно по пладне се качихме на един автобус, който щеше да ни върне пак в центъра. Седнахме отпред, тъкмо зад водача. Фермин се възползва от това обстоятелство, за да завърже с него дебат за многото подобрения, технически и козметични, които забелязвал в обществения транспорт в сравнение с последния път, когато го бе използвал — някъде около 1940 г. — особено що се отнася до табелите като тази с надписа: „Забранени плюенето и нецензурният език.“ Фермин изгледа накриво табелата и реши да й отдаде дължимото със звучна храчка. Това ни спечели изпепеляващите погледи на трио благочестиви дами, които пътуваха като боен отряд в задната част на автобуса, всяка от тях въоръжена с требник.