Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Често ли идваш тук? — попитах аз.

— Днес идвам за първи път. Заинтригуван ли си?

— Донякъде.

Тя коленичи пред камината и постла едно чисто одеяло, което извади от брезентова чанта. Миришеше на лавандула.

— Хайде, седни тук, при огъня, че да не пипнеш някоя пневмония по моя вина.

Топлината от огнището сякаш ме върна към живота. Беа мълчаливо съзерцаваше пламъците като омагьосана.

— Ще ми разкажеш ли тайната? — попитах най-сетне.

Беа въздъхна и седна в едно от креслата. Аз си останах плътно до камината, наблюдавайки как от дрехите ми се вдига пара като отлитаща душа.

— Това, което наричаш имението на Алдая, всъщност си има собствено име. Къщата се казва „Ангелът на мъглата“, но това почти никой не го знае. Фирмата на баща ми вече петнайсет години се опитва да продаде този имот без никакъв успех. Оня ден, докато ми разказваше историята на Жулиан Каракс и Пенелопе Алдая, не обърнах внимание на това. Същата нощ, когато вече си бях у дома, събрах две и две и си спомних, че понякога съм чувала баща ми да говори за семейство Алдая и особено за тази къща. Вчера отидох в кантората му и неговият секретар Касасус ми разправи историята на имението. Знаеш ли, че това всъщност не е било официалното им жилище, а една от летните им къщи?

Поклатих глава.

— Главният дом на Алдая бил един дворец, съборен през 1925 г., за да се построи на негово място жилищна кооперация — там, където днес се пресичат улиците „Брук“ и „Майорка“. Бил проектиран от Пуч и Кадафалк 61 61 Жозеп Пуч и Кадафалк (1867–1956) — известен архитект, един от основните представители на каталонския модернизъм. — Бел.прев. по поръчка на дядото на Пенелопе и Хорхе, Симон Алдая, през 1896 г., когато наоколо нямало нищо друго освен ниви и напоителни канали. Най-големият син на патриарха Симон, дон Рикардо Алдая, купил имота през последните години на XIX в. от един ексцентричен тип на смешна цена, защото къщата имала лоша слава. Касасус ми каза, че била прокълната; дори продавачите не дръзвали да развеждат клиенти из нея и гледали да се измъкнат с какви ли не претексти…

Същия следобед, докато се топлех край огъня, Беа ми разправи как „Ангелът на мъглата“ попаднал в ръцете на семейство Алдая. Историята бе мрачна мелодрама, която спокойно можеше да е излязла изпод перото на Жулиан Каракс. Къщата била построена през 1899 г. от фирмата на архитектите Наули, Марторел и Бергада под патронажа на преуспяващ и екстравагантен каталонски финансист на име Салвадор Жауза, комуто било съдено да живее в нея само една година. Магнатът, осиротял на шестгодишна възраст и от скромен произход, бил натрупал по-голямата част от състоянието си в Куба и Пуерто Рико. Говорело се, че той бил една от многото сенчести фигури зад заговора, довел до падането на Куба и войната със Съединените щати, в която бяха изгубени последните колонии. От Новия свят донесъл не само богатство. Придружавали го една американска съпруга — бледа и крехка госпожица от висшето общество на Филаделфия, която не знаела и думица испански; една прислужница мулатка, която работела при него още от първите му години в Куба и пътувала със затворен в клетка макак, облечен като арлекин, а също и седем сандъка с багаж. Отначало се настанили в няколко стаи на хотел „Колон“ на Пласа де Каталуня, докато чакали да се сдобият с жилище, отговарящо на вкусовете и желанията на Жауза.

Никой нямал и капка съмнение, че прислужницата — абаносова красавица с поглед и фигура, които според светските хроники разтуптявали сърцата — била всъщност негова любовница и водачка в безброй забранени удоволствия. В добавка се смятало, че владее магии и чародейства. Казвала се Марисела или поне така я наричал Жауза. Присъствието и загадъчният й вид скоро се превърнали в любима клюка, разнищвана на светските сбирки, които устройвали дамите от сой, за да дегустират пандишпани и да убиват времето и есенната меланхолия. На тези вечеринки се носели непотвърдени слухове, че африканската самка, водена от пъклени пориви, развратничела, покачена върху мъжа; иначе казано, яздела го като разгонена кобила, с което се извършвали най-малко пет или шест признати смъртни гряха. Не един и двама писали до епархията, молейки за специална благословия за неопетнените и непорочни души на уважаваните семейства в Барселона, както и за закрилата им от подобни пагубни влияния. Като връх на всичко Жауза имал наглостта да излиза в неделя сутрин на разходка с файтона си, заедно с жена си и Марисела, излагайки това вавилонско зрелище на развалата пред очите на всеки непокварен младеж, който би могъл да крачи по Пасео де Грасия на път за литургията от единайсет часа. Даже вестниците обърнали внимание на надменния поглед на снажната негърка, която се взирала в барселонската публика „както една кралица от джунглите би гледала сбор от пигмеи“.