Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Един ден, докато се молела в катедралата, до нея се доближил някакъв мъж, в чието лице познала Сакариас. Бил облечен по обичайния си начин и държал своята злобна котка в скута си. Не бил остарял дори с един-едничък ден и все още се кипрел с великолепните си нокти, дълги и заострени като на маркиза. Ангелът й признал, че се явява той, защото Бог не възнамерявал да отговаря на молитвите й. Сакариас й казал да не се тревожи, защото — по един или друг начин — той ще й прати дете. После се навел към нея, прошепнал думата „Тибидабо“ и я целунал много нежно по устните. При допира на тези изящни, сладки като карамел устни, Хасинта получила видение: щяла да се сдобие с дъщеря, без да е необходимо да познае мъж (а това, съдейки по тригодишния си опит в брачното ложе със съпруга, който настоявал да си върши своето, като в същото време й закривал главата с възглавница и мърморел: „Не гледай, мръснице“, й се видяло истинско облекчение). Това момиче щяло да дойде при нея в един много далечен град, затворен между полумесец от планини и море от светлина, град, пълен с постройки, които можели да съществуват само в сънищата. По-късно Хасинта не могла да определи дали посещението на Сакариас било просто едно от съновиденията й, или ангелът наистина й се явил в катедралата на Толедо със своята котка и с аления си маникюр. Онова, в което не се усъмнила дори за миг, била достоверността на тези предсказания. Същия следобед се допитала до дякона на енорията — начетен човек, който бил видял свят (говорело се, че бил ходил чак до Андора и поназнайвал баскски). Дяконът заявил, че не знае сред крилатите легиони на небето да има ангел на име Сакариас, но изслушал внимателно видението на Хасинта. След дълго обмисляне и съдейки по описанието на нещо като катедрала, която — по думите на ясновидката — изглеждала като гигантски гребен, направен от топящ се шоколад, ученият мъж казал: „Хасинта, онова, което си видяла, е Барселона, голямата чародейка, и изкупителния храм Саграда Фамилия…“ Две седмици по-късно, въоръжена с вързоп дрехи, един требник и първата си усмивка от пет години насам, Хасинта се отправила към Барселона, убедена, че всичко, което й описал ангелът, щяло да се сбъдне.

Щели да минат месеци, изпълнени с какви ли не превратности, преди Хасинта да си намери постоянна работа в един от складовете на „Алдая и синове“, близо до павилионите на старото Световно изложение в парка Сиудадела. Онази Барселона от сънищата й се била превърнала в мрачен и враждебен град, със затворени дворци и фабрики, които бълвали своя мъглив дъх, тровещ града с въглища и сяра. Хасинта още от първия ден разбрала, че този град е жена, суетна и жестока; научила се да се бои от нея и никога да не я гледа в очите. Живеела сама в един пансион в квартал Ривера, където със заплатата си едва можела да си позволи мизерна стаичка без прозорци. Едничкото й осветление били свещите, които крадяла от катедралата и държала запалени цяла нощ, за да отпъжда плъховете; те вече били изгризали ушите и пръстите на шестмесечното бебе на Рамонета, проститутка, живееща под наем в съседната стая — единствената приятелка, с която Хасинта успяла да се сдобие за единайсет месеца в Барселона. През онази зима почти всеки ден валял дъжд, черен дъжд с миризма на сажди и арсеник. Хасинта скоро започнала да се бои, че Сакариас я е измамил, че е дошла в този ужасен град, за да умре от студ, нищета и забрава.

Решена все пак да оцелее, Хасинта отивала всеки ден в склада, преди да се съмне, и си тръгвала доста след свечеряване. Там дон Рикардо Алдая случайно забелязал нейните грижи за дъщерята на един от надзирателите, която боледувала от охтика. Виждайки усърдието и нежността, които излъчвала младата жена, той решил да я отведе в дома си, за да се грижи за неговата съпруга, бременна с първото му дете. Молитвите на Хасинта били чути. Същата нощ Сакариас отново се явил в съня й. Ангелът вече не бил облечен в черно. Бил гол и кожата му била покрита с люспи. Вече не го придружавала котката му, а една бяла змия, увита около торса му. Косата му се спускала чак до кръста, а усмивката му, онази захарна усмивка, която Хасинта целунала в катедралата на Толедо, сякаш била набраздена от триъгълни, подобни на трион зъби — такива тя била виждала у някои дълбоководни риби, които пляскали с опашка на рибния пазар. Години по-късно младата жена щяла да опише това видение пред един осемнайсетгодишен Жулиан Каракс, спомняйки си как в деня, в който напуснала пансиона в квартала Ривера, за да се премести в имението на Алдая, научила, че предната нощ приятелката й Рамонета загинала, намушкана с нож пред вратата си, а бебето й умряло от студ в ръцете й. Когато узнали новината, наемателите на пансиона с викове и крясъци се сборичкали за оскъдните вещи на мъртвата жена. Единственото, което оставили, било най-ценното съкровище на Рамонета: една книга. Хасинта я познала, защото нощем приятелката й често я била молила да й прочете някоя и друга страница. Самата Рамонета не умеела да чете.