Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Я чуйте, Даниел. Дали да не гаврътнем малко крокети с шунка и някоя и друга чаша пенливо вино тук, в „Шампаньет“, за да си премахнем лошия вкус от устата?

— Да си призная честно, не бих отказал.

— Да нямате уговорка с онова девойче за днес?

— За утре.

— Ах, разбойник такъв. Чакате да ви молят, а? Как бързо се учим…

Не бяхме направили и десет крачки към шумната кръчма на същата улица, едва няколко номера по-нататък, когато три призрачни силуета изплуваха от сенките и ни спряха. Двама от главорезите застанаха зад гърбовете ни, тъй близо, че усещах дъха им на тила си. Третият, по-дребен, но несравнимо по-зловещ, ни прегради пътя. Носеше обичайния си шлифер и мазната му усмивка излъчваше такава наслада, че сякаш щеше да прелее от устните му.

— Гледай ти, кого си имаме тук? Е, ако и това не е моят стар приятел, човекът с хилядите лица! — рече инспектор Фумеро.

Стори ми се, че чух как всички кости на Фермин се разтресоха от ужас пред това привидение. Обикновено красноречив, сега той успя да издаде само един сподавен стон. Двамата касапи, които очевидно бяха агенти от Криминалния отряд, ни сграбчиха за врата и за дясната китка, готови да ни извият ръцете при най-малкото движение.

— Съдейки по учудената ти физиономия, явно си мислел, че отдавна съм ти изгубил дирите, а? Нали не си си въобразявал, че едно сухо лайно като теб може да изпълзи от канавката и да мине за почтен гражданин? Вярно е, че си тъп, ама не чак толкова. На всичкото отгоре ми разправят, че си пъхаш носа — тоя твой грамаден нос — в куп работи, който не те засягат. Лош признак… Какви ги вършиш с монахинките, а? Да не си се облажил с някоя? Каква им е тарифата сега?

— Аз уважавам чуждите задници, господин инспектор, особено ако са затворени в манастир. Ако и вие бяхте склонен да правите същото, щяхте да си спестите куп пари от пеницилин и да се изхождате по-лесно.

Фумеро нададе тих смях, в който се долавяха гневни нотки.

— А, това ми хареса. Стоманени ташаци! Ако всички мошеници бяха като теб, работата ми щеше да е направо песен. Кажи ми, копеленце, как ти е името сега? Гари Купър? Хайде, кажи защо си пъхаш зурлата в приюта „Санта Лусия“ и може би ще те пусна да си отидеш само с леко предупреждение. Хайде, изплюй камъчето. Какво ви води вас двамата насам?

— Частна работа. Дойдохме да посетим една роднина.

— Да бе, шибаната ти майка. Виж сега, днес ме хващаш в добро настроение, иначе щях ей сегичка да те замъкна в участъка и да те подхвана с поялника. Хайде, бъди добро момче и кажи истината на стария си приятел инспектор Фумеро — какво, по дяволите, търсите ти и твоето приятелче тук. Майка му стара, с малко съдействие ще ми спестиш труда да сменя физиономията на това хлапе, дето си го избрал за спонсор.

— Кълна се, че само косъм да падне от главата му…

— Леле, колко ме уплаши. Чак напълних гащите.

Фермин преглътна с мъка и сякаш събра целия кураж, който просто изтичаше от него.

— Да не би това да са гащите от моряшкото костюмче, което ви е карала да носите почитаемата ви майка, знаменитата подомиячка? Жалко би било — чувал съм, че моделчето ви е стояло просто приказно.

Лицето на инспектор Фумеро пребледня и погледът му стана напълно безизразен.

— Какво каза, нещастнико?

— Казах, че явно сте наследили вкуса и грацията на доня Ивон Сотосебальос, дама от висшето общество…

Фермин не беше едър мъж и първият юмручен удар бе достатъчен, за да го повали като покосен в една локва. Там остана да лежи, свит на кълбо, докато Фумеро му нанесе дълга серия ритници в стомаха, бъбреците и лицето. След петия ритник им загубих бройката. Фермин остана без дъх, а миг по-късно изгуби и способността си да помръдне поне един пръст, за да се предпазва от ударите. Двамата полицаи, които ме държаха с желязна хватка, се смееха послушно.

— Ти не се бъркай — прошепна ми единият. — Хич няма да ми е приятно да ти счупя ръката.

Напразно се мъчех да се изтръгна от хватката на агента, който ми беше проговорил; докато се дърпах, успях да зърна за миг лицето му. Веднага го познах. Това бе мъжът с шлифера и вестника, когото бях видял в бара на Пласа де Сария преди няколко дни, същият, който ни бе последвал в автобуса и се бе смял на шегите на Фермин.

— Виж, най ме изкарват от кожата ми хора, които изравят разни лайна от миналото — крещеше Фумеро. — Миналото трябва да се остави на мира, ясно ли ти е? Това важи и за теб, и за тъпото ти приятелче. Ти гледай и се учи, момче, че после идва и твоят ред.