Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Съжалявам. Не знаех къде да отида… — подхванах аз.

— Всичко е наред. Добре си направил. Солдевила е най-добрият травматолог в Барселона — рече той, без да се обръща конкретно към някого.

— Благодаря — смънках аз.

Барсело въздъхна и ми наля солидна доза бренди във водна чаша. Отклоних предложението и течността премина в ръцете на Бернарда, между чиито устни изчезна като по чудо.

— Бъди така добър да си вземеш един душ и да облечеш някакви чисти дрехи — каза Барсело. — Ако се прибереш вкъщи в тоя вид, баща ти ще получи инфаркт.

— Няма нужда… добре съм — отвърнах.

— Ами тогава престани да трепериш. Хайде, можеш да използваш моята баня, че там има бойлер. Знаеш къде е. Аз през това време ще се обадя на баща ти и ще му кажа… е, понятие си нямам какво да му кажа. Ще измисля нещо.

Кимнах.

— Това все още е твой дом, Даниел — рече Барсело, докато се отдалечавах по коридора. — Липсваше ни.

Намерих банята на Густаво Барсело, но не и ключа за осветлението. Като размислих, видя ми се даже по-добре да се изкъпя на тъмно. Свалих мръсните си, пропити с кръв и кал дрехи и се вмъкнах в царската вана на Густаво Барсело. Перлена мъгла се процеждаше през прозорчето, което гледаше към вътрешния двор на сградата; все пак имаше достатъчно светлина, за да различа очертанията на помещението и играта на емайлираните плочки по пода и стените. Водата шуртеше вряла и с такова налягане, че — в сравнение със скромните условия в нашата баня на улица „Санта Ана“ — ми се видя достойна за някой от луксозните хотели, в които никога не бях стъпвал с крак. Няколко минути стоях под парообразните лъчи на душа, без да помръдна.

Ехото от ударите, валящи върху Фермин, все още кънтеше в ушите ми. Не можех да избия от главата си думите на Фумеро, нито пък лицето на онзи полицай, който ме бе държал — навярно за да ме предпази. След малко забелязах, че водата започва да изстива и предположих, че запасът в бойлера на моя гостоприемен домакин е на свършване. Когато изразходих и последната капка хладка вода, затворих кранчето. От кожата ми се вдигаше пара като нишки коприна. През завесата на душа зърнах една неподвижна фигура, застанала до вратата. Празните й очи блестяха като на котка.

— Спокойно можеш да излезеш, Даниел. Въпреки цялата си лошотия все още не мога да те видя.

— Здравей, Клара.

Тя протегна една чиста хавлиена кърпа към мен. Пресегнах се и я взех. Увих се с нея срамежливо като ученичка и дори в пълния с пара сумрак успях да видя как Клара се усмихваше, отгатвайки движенията ми.

— Не те чух да влизаш.

— Аз не се обадих. Защо взимаш душ на тъмно?

— Откъде знаеш, че лампата не е запалена?

— Електрическата крушка бръмчи — отвърна тя. — Така и не дойде да се сбогуваш.

Напротив, дойдох, помислих си аз, само че ти беше много заета. Думите обаче угаснаха на устните ми; тяхната злоба и горчилка изведнъж ми се видяха далечни и смешни.

— Зная. Прости ми.

Излязох изпод душа и застанах на рогозката. Ореолът от пара припламваше в сребристи точици и бледата светлина от прозорчето хвърляше бял воал върху лицето на Клара. Не беше се променила ни на йота. Четири години отсъствие не ми бяха помогнали.

— Гласът ти се е променил — рече тя. — И ти ли си се променил, Даниел?

— Все същият глупак съм, ако това искаш да знаеш.

И още по-страхлив отпреди, добавих мислено. Тя бе запазила онази сломена усмивка, която причиняваше болка даже в мрака. Протегна ръка и аз мигновено я разбрах, точно както през оня следобед преди осем години в библиотеката „Атенео“. Насочих ръката й към влажното си лице и усетих как пръстите й ме преоткриват, докато устните й оформяха безмълвни думи.

— Никога не съм искала да те нараня, Даниел. Прости ми.

Улових ръката й и я целунах в тъмното.

— Не, ти трябва да ми простиш.

Едва зародила се, мелодрамата бе разбита на пух и прах, когато на вратата се появи Бернарда и, макар да бе доста пияна, осъзна, че съм гол, мокър и държа ръката на Клара до устните си при загасена лампа.

— За Бога, млади ми господине Даниел, нямате ли срам? Иисусе, Богородице и свети Йосифе! Някои хора никога не си взимат поука…

Слисана, Бернарда побърза да бие отбой. Надявах се, че когато ефектът от брендито отслабне, споменът за видяното ще се изпари от съзнанието й като неясен сън. Клара отстъпи малко назад и ми подаде дрехите, които държеше под лявата си мишница.

— Чичо ми даде този костюм за теб. От младежките му години е. Казва, че страшно си пораснал и ще ти е по мярка. Сега ще те оставя, за да се облечеш. Не биваше да влизам, без да почукам.