Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Как се чувствате, Фермин? — попитах аз.

— С двайсет години по-млад — отвърна той тихо, за да не събуди Бернарда.

— Не ми ги разправяйте тия, че на нищо не приличате, Фермин. Как ме уплашихте само! Сигурен ли сте, че сте добре? Не ви ли се върти главата? Не чувате ли гласове?

— А, сега, като го споменахте, на моменти като че ли чувам едно дисхармонично и нестройно ромолене, сякаш макак се опитва да свири на пиано.

Барсело се намръщи. В далечината Клара продължаваше да дрънка на пианото.

— Не се тревожете, Даниел. Ял съм и по-лош пердах. Тоя Фумеро не шамар, ами и копче не може да зашие.

— Значи онзи, който ви е сменил физиономията, е не друг, а самият инспектор Фумеро — рече Барсело. — Виждам, че вие двамата се движите в най-висшите кръгове.

— До тази част на историята още не бях стигнал — обадих се аз.

Фермин ми хвърли разтревожен поглед.

— Спокойно, Фермин. Даниел тъкмо се е заел да ме посвети в тая пиеска, в която и двамата участвате. Трябва да призная, че работата е прелюбопитна. Ами вие, Фермин, как сте с изповедите? Предупреждавам ви, че съм бил две години в семинарията.

— Две ли? Аз бих ви дал поне три, дон Густаво.

— С времето всичко се губи. Например чувството за срам — да започнем най-напред с него. За пръв път сте дошли в дома ми и вече се озовахте в леглото с прислужницата.

— Погледнете я само, горкичката, моето ангелче. Да знаете, че намеренията ми са почтени, дон Густаво.

— Вашите намерения са си ваша работа — и на Бернарда, че вече хич не е малка. А сега да си дойдем на думата. В каква каша сте се забъркали с Даниел?

— Даниел, какво му разказахте?

— Стигнахме до второ действие: влиза la femme fatale 69 69 Фатална жена (фр.) — Бел.прев. — уточни Барсело.

— Нурия Монфорт ли? — попита Фермин.

Барсело чак премлясна от удоволствие.

— Ама да не би да има и друга? Че това прилича на „Отвличане от сарая“.

— Моля ви да говорите по-тихо, че годеницата ми е тук.

— Бъдете спокоен, годеницата ви има във вените си половин бутилка бренди „Лепанто“. Няма да се събуди и от топовни гърмежи. Хайде, кажете на Даниел да ми разправи и останалото. Три глави мислят по-добре от две, особено ако третата е моята.

Фермин направи опит да свие рамене изпод бинтовете и раменните превръзки.

— Аз нямам нищо против, Даниел. Вие решавате.

Примирен с мисълта да взема на борда и дон Густаво Барсело, продължих разказа си до момента, в който Фумеро и неговите хора ни бяха изненадали на улица „Монкада“ преди няколко часа. Когато историята свърши, Барсело стана и закрачи из стаята в размисъл. Фермин и аз го наблюдавахме предпазливо. Бернарда похъркваше като теленце.

— Душичка — шепнеше Фермин прехласнат.

— Няколко неща привлякоха вниманието ми — рече най-сетне книжарят. — Очевидно инспектор Фумеро е затънал до шия в тази работа, макар че как и защо — това вече са неща, които ми убягват. От една страна, имаме тази жена…

— Нурия Монфорт.

— После имаме и темата за връщането на Жулиан Каракс в Барселона и убийството му някъде из улиците на града — и то след престой от един месец, през който никой не е знаел нищо за него. Очевидно жената лъже на поразия — даже и за времето.

— Ама и аз това разправям от самото начало — рече Фермин. — Само че някои от нас са пълни с младежка жар и имат слаба преценка на ситуацията.

— Я кой го казва: Сан Хуан де ла Крус 70 70 Хуан де Йепес Алварес, наречен Сан Хуан де ла Крус (Св. Йоан на Кръста) (1542–1591) — испански писател и поет-мистик, монах кармелит; видна фигура в католическата реформация. — Бел.прев. .

— Достатъчно. Хайде да успокоим топката и да се придържаме към фактите. Едно нещо в разказа на Даниел ми се видя много странно, дори по-странно от останалото. Имам предвид не мелодраматизма на целия сюжет, а един основен и на пръв поглед банален детайл — добави Барсело.

— Хайде, смайте ни, Дон Густаво.

— Ето за какво става дума: отказът на бащата на Каракс да идентифицира трупа на Жулиан, твърдейки, че няма син. Това ми се струва твърде необичайно. Почти противоестествено. Никой баща на тоя свят не би сторил такова нещо. Няма значение, че може и да са се мразили. Характерно за смъртта е, че тя буди сантименталност у всекиго. Изправени пред един ковчег, ние виждаме само доброто или онова, което искаме да видим.

— Какъв велик цитат, дон Густаво — вметна Фермин. — Ще имате ли нещо против да го прибавя към моя репертоар?

— Винаги има изключения — възразих аз. — От това, което знаем, се вижда, че господин Фортуни е бил доста особен.