Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Ах, господине, дума да не става.

— Това е заповед. Хич не спорете. Искам да сте заспала до пет минути.

— Ама, господине…

— Бернарда, излагате на риск коледната си премия.

— Каквото вие кажете, господин Барсело. Само че ще спя върху кувертюрата, то се знае.

Барсело тържествено изчака Бернарда да се оттегли. После си сипа седем бучки захар и се зае да разбърква кафето си с лъжичката; съзирах котешката му усмивка сред тъмните облаци холандски тютюн.

— Както виждаш, ръководя тази къща с твърда ръка.

— Да, цял людоед сте, дон Густаво.

— А пък ти си станал много сладкодумен. Я ми кажи, Даниел, сега, когато никой не ни слуша — защо да не е добра идея да съобщим в полицията за станалото?

— Защото вече знаят.

— Да не би…?

Кимнах.

— В каква каша сте се забъркали вие двамата, ако не е твърде нахално да попитам?

Въздъхнах.

— Нещо, в което бих могъл да помогна?

Вдигнах поглед. Барсело ми се усмихваше без лукавство, свалил за малко ироничната си маска.

— Да не би тая работа случайно да има нещо общо с онази книга на Каракс, която не пожела да ми продадеш, когато трябваше да го сториш?

Въпросът ме свари съвсем неподготвен.

— Бих могъл да ви помогна — предложи той. — Имам в излишък нещо, което на вас двамата ви липсва: пари и здрав разум.

— Повярвайте ми, дон Густаво, вече забърках твърде много хора в тази история.

— Значи един повече няма да е от значение. Хайде, довери ми се. Представи си, че съм твой изповедник.

— От години не съм ходил да се изповядвам.

— То ти е изписано на лицето.

Густаво Барсело умееше да изслушва по начин, който бе едновременно съзерцателен и соломоновски — досущ като лекар или папски нунций. Гледаше ме с ръце, събрани под брадичката като за молитва, облакътен на бюрото си, почти без да мига. От време на време кимаше, сякаш откриваше болестни симптоми или недостатъци в потока на моя разказ и съставяше собствена диагноза на фактите, които му поднасях на тепсия. При всяка моя пауза книжарят повдигаше вежди въпросително и ми даваше знак с дясната си ръка да продължа да разплитам обърканата си история, която очевидно го забавляваше безгранично. На моменти вдигаше ръка и си нахвърляше бележки, или пък се взираше някъде в безкрая, сякаш искаше да обмисли изводите от моя разказ. Най-често обаче се облизваше със сардонична усмивка, която аз неизбежно приписвах или на моята наивност, или на безмозъчните ми догадки.

— Чуйте, ако смятате, че това са глупости, веднага млъквам.

— Напротив. Глупците говорят, страхливците мълчат, а мъдрите люде слушат.

— Кой го е казал? Сенека?

— Не. Господин Браулио Реколонс, който държи колбасница на улица „Авиньон“ и има пословична дарба както да прави наденици, така и да съчинява находчиви афоризми. Продължавай, ако обичаш. Тъкмо говореше за онова изобретателно момиче…

— Беа. Това си е моя работа и няма нищо общо с всичко останало.

Барсело се засмя под мустак. Канех се да продължа разказа за моите перипетии, когато доктор Солдевила се подаде през вратата на кабинета. Изглеждаше уморен и останал без дъх.

— Извинете, вече си тръгвам. Пациентът е добре и — по липса на по-добър израз — пълен с енергия. Този кавалер ще надживее всички ни. Даже твърди, че седативите са го ударили в главата и все едно се е надрусал. Отказва да почива и настоява да говори с господин Даниел за неща, които не пожела да ми обясни, твърдейки, че не вярва в хипократовата — или, както я нарече, хипокритова клетва.

— Веднага ще отидем да го видим. Извинете, моля ви, бедния Фермин. Тези думи сигурно са последица от травмата.

— Възможно е, но не бих отхвърлил и безсрамието, защото не спира да щипе сестрата по задника и да рецитира римувани куплети във възхвала на стегнатите й и изваяни бедра.

Изпратихме до вратата доктора и неговата медицинска сестра и сърдечно им благодарихме за добре свършената работа. Когато влязохме в спалнята, установихме, че Бернарда въпреки всичко е пренебрегнала нарежданията на Барсело и е легнала в кревата до Фермин, където уплахата, брендито и умората най-сетне бяха успели да я приспят. Целият в бинтове, пластири и презраменни превръзки, Фермин я държеше нежно и я галеше по косата. От израненото лице, което беше мъка да гледаш, се подаваха огромният, невредим нос, две уши като усилвателни антени и очите на обезсърчена мишка. Затова пък беззъбата усмивка през разцепените устни беше триумфална и той ни посрещна, вдигнал дясната си ръка в знака на победата.