Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Почти цялата сутрин бленувах в задната стая, извиквайки в съзнанието си различни образи на Беа. Представях си голата й кожа под дланите ми и едва ли не имах чувството, че пак вкусвам сладкия й дъх. Улавях се, че си спомням с картографска точност всяка гънка на тялото й, блясъка на моята слюнка по устните й и онази линия от рус, почти прозрачен мъх, която се спускаше по корема й и която моят приятел Фермин в импровизираните си лекции по плътска логистика наричаше „малкият път към Херес“ 72 72 Град в провинция Кадис, Андалусия; смята се за люлка на фламенкото. — Бел.прев. .

Погледнах часовника за не знам кой път и с ужас установих, че остават още няколко часа до мига, когато ще мога отново да видя — и да докосна — Беа. Опитах се да подредя месечните фактури, но шумоленето на листовете хартия ми напомняше звука от плъзгането на бельото по бледите хълбоци и бедра на доня Беатрис Агилар, сестра на моя близък приятел от детинство.

— Даниел, ти сякаш не си на тоя свят. Тревожи ли те нещо? За Фермин ли се безпокоиш? — попита баща ми.

Кимнах засрамен. Най-добрият ми приятел бе жертвал няколко ребра, за да ми спаси кожата преди броени часове, а моите мисли се въртяха най-вече около закопчалката на един сутиен.

— За вълка говорим…

Вдигнах поглед и какво да видя? Фермин Ромеро де Торес, неповторим образ, издокаран в най-хубавия си костюм и с онази своя поза, напомняща небрежно завита пура, тъкмо влизаше през вратата с победоносна усмивка и свеж карамфил на ревера.

— Но какво правите тук, бедни приятелю? Не трябваше ли да пазите леглото?

— Леглото може да се пази само. Аз съм човек на действието. Ако не съм тук, вие двамата няма да продадете и един катехизис.

Пренебрегвайки съветите на лекаря, Фермин бе дошъл, твърдо решен да заеме отново своя пост. Той куцаше лошо и се движеше като счупена кукла, а лицето му бе жълтеникаво и покрито със синини.

— За Бога, Фермин, незабавно отивайте в леглото — рече баща ми ужасен.

— Дума да не става. Статистиките показват, че повече хора умират в постелята, отколкото в окопите.

Всичките ни протести се оказаха напразни. След малко баща ми отстъпи, защото нещо в погледа на бедния Фермин подсказваше, че макар костите да го боляха неистово, перспективата да седи сам в стаята си в пансиона бе още по-болезнена за него.

— Добре, но ако ви видя да вдигате нещо по-тежко от молив, здравата ще ви нахокам.

— На вашите заповеди! Имате честната ми дума, че няма да повдигна дори въпрос.

Фермин облече синята си работна престилка, сякаш нищо не е било; после, въоръжен с един парцал и шише спирт, се настани зад тезгяха с намерението да излъска като нови кориците и гърбовете на петнайсетте книги втора употреба, които бяха пристигнали същата сутрин. Всичките бяха екземпляри от едно много търсено заглавие, „Тривърхата шапка: История на Цивилната гвардия в александрини“ от бакалавъра Фулхенсио Капон, извънредно млад автор, възхваляван от критиците из цялата страна. Докато се занимаваше с това, Фермин току ме поглеждаше крадешком и ми намигаше като пословичното куцо дяволче.

— Ушите ви са станали червени като чушки, Даниел.

— Навярно от това, че постоянно ви слушам да говорите разни дивотии.

— Или пък от оня плам, който ви изгаря отвътре. Кога ще се видите с девойчето?

— Не е ваша работа.

— Изглеждате наистина зле. Избягвате ли пикантните храни? Съдоразширяващият им ефект е просто фатален.

— Я се разкарайте.

Следобедът се очертаваше дълъг и окаян, както бе станало обичайно напоследък. Един купувач, обагрен изцяло в сиво — от шлифера до гласа — влезе да попита дали имаме някоя книга от Сориля 73 73 Хосе Сориля и Морал (1817–1893) — испански поет и драматург. Тук има непреводима игра на думи: сориля (zorrilla) е умалително от zorra, което означава лисица, а също и проститутка. — Бел.прев. , убеден, че става дума за хроника на приключенията на младичка проститутка в Мадрид по времето на Хабсбургите. Баща ми не знаеше какво да му отговори, но Фермин се притече на помощ, като никога умерен в приказките си.

— Грешите, господине. Сориля е драматург. Вас навярно ще ви заинтригува историята на дон Жуан. Там има много фусти и на всичкото отгоре главният герой се забърква с една монахиня.

— Ще я купя.

Следобедът се изнизваше, когато метрото ме остави в края на Авенида дел Тибидабо. Съгледах силуета на синия трамвай, който се отдалечаваше сред талазите виолетова мъгла. Реших да не го чакам да се върне и тръгнах пеша в падащия здрач. Скоро различих очертанията на „Ангела на мъглата“. Извадих ключа, който ми бе дала Беа, и отворих портичката в голямата желязна ограда. Влязох в имота, като нагласих вратата така, че да изглежда затворена, но Беа лесно можеше да я бутне. Нарочно бях дошъл по-рано. Знаех, че на Беа ще й трябват още поне половин час или четирийсет и пет минути, за да стигне дотук. Исках да почувствам насаме присъствието на тази къща, да я изследвам, преди Беа да дойде и да я направи своя. Спрях се за миг да погледам фонтана и ръката на ангела, която стърчеше от водите, обагрени в алено. Обвинително сочещият показалец изглеждаше остър като кама. Приближих се до ръба на басейна. Изваяното лице, без поглед и без душа, трепкаше под повърхността на водата.