Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Отворих очи и слязох по стъпалата почти слепешком, защото сиянието на свещта успяваше да отнеме едва няколко сантиметра от мрака. Когато стигнах до края, вдигнах свещта нависоко и се огледах наоколо. Не открих нито кухня, нито килер, пълен със сухи дърва. Пред мен зееше тесен коридор, който свършваше в полукръгла стая. Насред нея се издигаше фигура с лице, набраздено от кървави сълзи, шурнали от две черни, бездънни очи, с ръце, разперени като криле и змия от тръни, които сякаш изникваха от слепоочията му. Усетих как леденостудена вълна прониза тила ми. По някое време възвърнах самообладанието си и осъзнах, че се взирам в изображение на Христос, издялано от дърво на стената на един параклис. Приближих се с няколко метра и съзрях призрачна гледка. Дузина голи женски торсове бяха струпани в един от ъглите на стария параклис. Забелязах, че главите и ръцете им липсват и че се крепят върху триножници. Всеки торс имаше подчертано различна форма и за мен не беше трудно да отгатна, че това са фигури на жени с различна възраст и телосложение. На коремите им с въглен бяха надраскани имената: „Исабел. Еухения. Пенелопе.“ Поне веднъж викторианските ми познания ми се притекоха на помощ и разбрах, че виждам останките от един отминал обичай, отзвук от онези времена, когато заможните домове разполагали с манекени, направени според мерките на членовете на семейството и използвани за шиенето на дрехи и чеизи. Въпреки строгия, заплашителен поглед на Христос, не устоях на изкушението да протегна ръка и да докосна талията на торса, който носеше името на Пенелопе Алдая.

В този момент ми се стори, че чувам стъпки на горния етаж. Помислих си, че Беа сигурно е дошла и обикаля да ме търси из огромната къща. Напуснах параклиса с облекчение и отново се отправих към стълбата. Тъкмо се канех да се кача, когато забелязах в другия край на коридора един котел и отоплителна система в привидно добро състояние. Всичко това изглеждаше някак несъвместимо с останалата част от зимника. Спомних си как Беа ми каза, че агенцията за недвижими имоти, която години наред безуспешно се бе опитвала да продаде имението на Алдая, направила някои подобрения с надеждата да привлече потенциални купувачи. Приближих се да разгледам съоръжението по-внимателно и видях, че се състои от система радиатори, подхранвани от малък котел. До краката си открих няколко кофи с въглища, парчета шперплат и тенекиени кутии, съдържащи, както предположих, керосин. Отворих капака на котела и го разгледах отвътре. Всичко изглеждаше в изправност. Идеята да накарам тази машинария да проработи след толкова години ми се стори отчаяна, но това не ми попречи да напълня котела с въглища и дърва и да ги напръскам с един хубав керосинов душ. Докато се занимавах с това, като че ли долових скърцане на старо дърво и за миг се обърнах да хвърля поглед назад. Внезапно в съзнанието ми нахлу видението на окървавени тръни, които се изтръгват от дървото; обръщайки се към мрака, се уплаших да не би да видя само на няколко крачки от мен да изплува фигурата на онзи Христос, тръгнал към мен с вълча усмивка.

При допира на свещта котелът се запали с буен пламък, който предизвика металически грохот. Затворих капака и се отдръпнах назад, все по-малко уверен в разумността на моя план. Котелът като че ли теглеше с известна трудност и аз реших да се върна на приземния етаж, за да проверя дали моите действия са довели до някакви практически резултати. Качих се по стълбата и се върнах в големия салон, където се надявах да намеря Беа, но от нея нямаше и следа. Пресметнах, че е изминал почти цял час от идването ми и страхът, че обектът на моите трепетни желания няма да се появи, болезнено се изостри. За да премахна безпокойството, реших да продължа с отоплителните подвизи и тръгнах да търся радиатори, които да потвърдят, че успешно съм възкресил котела. Всички, които намерих, осуетиха надеждите ми; бяха ледени като айсберги. Всички освен един. В стаичка, не по-голяма от четири-пет квадратни метра — всъщност баня, която явно се намираше точно над котела — усетих известна топлина. Коленичих и с радост установих, че плочките на пода са леко затоплени. Именно така ме завари Беа — клекнал на пода и опипващ плочките на банята като идиот, с лепната на лицето глуповата магарешка усмивка.

Когато хвърлям поглед назад и се опитвам да възстановя събитията от онази нощ в имението на Алдая, единственото извинение, което ми идва наум, за да оправдая държането си, е да заявя, че на осемнайсет години, по липса на изтънченост и по-голям опит, една стара баня може да ти изглежда същински рай. Трябваха ми само няколко минути, за да убедя Беа да вземем одеялата от салона и да се затворим в тази миниатюрна стаичка, без друга компания освен две свещи и някои принадлежности за баня, които изглеждаха като музейни експонати. Основният ми аргумент — климатическият — бързо впечатли Беа. Топлинката, която излъчваха плочките на пода, разсея първоначалните й страхове, че съм обзет от безумното намерение да подпаля къщата. После, в смътната червеникава светлина на свещите, докато я събличах с треперещи пръсти, тя се усмихваше и търсеше погледа ми, показвайки, че каквото и да ми хрумне — тогава и винаги, — на нея то вече й е хрумнало.