Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Без да си давам сметка какво правя, запристъпвах към мраморната плоча, докато се доближих достатъчно, за да протегна ръка и да я докосна. Тогава забелязах, че върху всеки ковчег бяха гравирани име и кръст. Прахът обаче ги скриваше като пепелив воал. Сложих ръката си върху единия ковчег — по-големия. Бавно, почти в транс, без да се замислям какво правя, избърсах праха, който покриваше капака. В мъждивата червеникава светлина на свещта буквите едва се четяха.

Вцепених се. Някой или нещо се движеше в мрака. Усетих как студеният въздух се плъзга по кожата ми и едва тогава отстъпих няколко крачки.

— Махай се оттук — тихо рече един глас от сенките.

Познах го незабавно. Лаин Кубер. Гласът на дявола.

Хукнах по стълбите и щом веднъж се добрах до приземния етаж, сграбчих Беа за ръката и я повлякох колкото се може по-бързо към изхода. Бяхме изгубили свещта и тичахме слепешката. Изплашена, Беа не разбираше внезапната ми тревога. Нищо не беше видяла. Нищо не беше чула. Аз не се спрях, за да й давам обяснения. Очаквах всеки миг нещо да изскочи от сенките и да ни прегради пътя, но входната врата ни чакаше в края на коридора и правоъгълник от светлина проблясваше през пролуките на рамката й.

— Заключена е — прошепна Беа.

Затършувах по джобовете си за ключа. Обърнах се назад за част от секундата и бях сигурен, че виждам две светещи точки, които бавно се приближаваха към нас от дъното на коридора. Очи. Пръстите ми се натъкнаха на ключа. Пъхнах го отчаяно в ключалката, отворих вратата и рязко изблъсках Беа навън. Тя навярно бе доловила страха ми, защото се втурна през градината към желязната порта и не се спря, докато и двамата не се озовахме, задъхани и плувнали в студена пот на тротоара на Авенида дел Тибидабо.

— Какво стана там долу, Даниел? Имаше ли някой?

— Не.

— Пребледнял си.

— Винаги съм си бил блед. Хайде, да вървим.

— Ами ключът?

Бях го оставил вътре, пъхнат в ключалката. Нямах желание да се върна да го прибера.

— Мисля, че съм го изпуснал на излизане. Ще го потърсим някой друг ден.

Закрачихме бързо по булеварда, пресякохме на отсрещната страна и не забавихме крачка, докато не се отдалечихме на стотина метра от къщата, така че силуетът й едва се виждаше в нощта. Чак тогава забелязах, че ръката ми все още е изцапана със ситния прах. Бях благодарен за сенчестото покривало на нощта, защото то скриваше от Беа сълзите от ужас, които се стичаха по бузите ми.

Спуснахме се по улица „Балмес“ до Пласа Нуньес де Арсе, където намерихме едно самотно такси. Докато колата се носеше по „Балмес“ към „Консехо де Сиенто“, почти не разменихме дума. Беа ме хвана за ръката и на няколко пъти я улових да ме гледа със стъклени, непроницаеми очи. Наведох се да я целуна, но тя не разтвори устните си.

— Кога ще те видя пак?

— Ще ти се обадя утре или вдругиден — рече Беа.

— Обещаваш ли?

Тя кимна.

— Може да ми се обадиш вкъщи или в книжарницата. Номерът е същият. Имаш го, нали?

Отново кимна. Помолих шофьора да спре за миг на ъгъла на „Мунтанер“ и „Дипутасион“. Предложих да изпратя Беа до входната й врата, но тя отказа и се отдалечи, без да ми позволи да я целуна отново или поне да погаля ръката й. От таксито видях как се затича и се скри от погледа ми. Лампите в жилището на Агилар бяха запалени и ясно видях, че моят приятел Томас ме наблюдава от прозореца на стаята си, в която бяхме прекарали заедно толкова следобеди в бъбрене или игра на шах. Махнах му с ръка, отправяйки една насилена усмивка, която той вероятно не можеше да види. Не отвърна на поздрава ми. Остана неподвижен, залепен за стъклото, вперил студен поглед в мен. След няколко секунди се отдръпна и прозорците потъмняха. Чакал ни е, помислих си аз.

Когато се прибрах у дома, намерих на масата останките от вечеря за двама. Баща ми вече си беше легнал и аз се запитах дали случайно не се е окуражил да покани Мерседитас на вечеря. Отидох на пръсти в стаята си и влязох, без да паля лампата. Щом седнах на ръба на дюшека, забелязах, че в стаята има още някой, изпънат на леглото в мрака като покойник, с ръце, скръстени на гърдите. Усетих леден спазъм в стомаха, но бързо разпознах хъркането и профила на несравнимия нос. Запалих нощната лампичка и открих Фермин Ромеро де Торес, заспал върху кувертюрата на леглото с блажена усмивка, като от време на време тихичко простенваше от удоволствие. Въздъхнах и той отвори очи. Когато ме видя, като че ли се изненада. Очевидно очакваше друга компания. Потърка очи и се огледа, сякаш за да добие по-добра представа за обстановката.