Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Благодаря ви, Фермин, но…

— Момче на осемнайсет години, който отхвърля такова предложение, очевидно не е с всичкия си. Незабавно трябва да направим нещо. Ето, вземете.

Той порови в джобовете си и ми подаде няколко монети. Запитах се дали това бяха дублоните, с които смяташе да финансира визитата ни в пищния харем на иберийските нимфи.

— Срещу толкова пари няма да получим и „добър вечер“, Фермин.

— Ама вие сте от ония, дето падат от дървото и никога не стигат до земята. Да не мислите, че наистина ще ви заведа при курви и после ще ви върна, пламнал от гонорея, при господин баща ви — най-светия човек, когото познавам? Онова за момичетата го казах само за да видя как ще реагирате, като апелирах към единствената част от вашата личност, която явно функционира. Давам ви тези монети, за да отидете до телефона на ъгъла и да се обадите на възлюбената си в известно усамотение.

— Беа изрично ми каза да не я търся аз.

— Също така ви каза, че ще се обади в петък, а днес е понеделник. Вие си решавайте. Едно нещо е да вярваш на жените, а съвсем друго — на приказките им.

Убеден от аргументите му, аз се измъкнах от книжарницата, отидох до обществения телефон на ъгъла и набрах номера на семейство Агилар. При петото позвъняване някой вдигна телефона от другата страна и заслуша мълчаливо, без да каже нищо. Изминаха пет секунди, които ми се видяха безкрайни.

— Беа? — прошепнах аз. — Ти ли си?

Гласът, който отговори, ме блъсна като чук в стомаха.

— Кучи сине, кълна се, че ще ти изтръгна душичката.

Това бе стоманеният тон на чистата, сдържана ярост. Студен и спокоен. Тъкмо това най-много ме уплаши. Можех да си представя как господин Агилар държи телефона във вестибюла на дома си, същия телефон, който толкова пъти бях използвал, за да се обадя на баща си и да му кажа, че ще закъснея, защото ще прекарам следобеда с Томас. Останах така, заслушан в дишането на бащата на Беа; бях онемял и само се питах дали ме е познал по гласа.

— Виждам, че не ти стиска даже да говориш, нещастник такъв. Всяко жалко лайно може да направи онова, което си направил ти, но един мъж поне ще има доблестта да си покаже лицето. Аз на твое място щях да умра от срам, ако знаех, че едно седемнайсетгодишно момиче има по-яко дупе от мен, защото тя не пожела да ми каже името ти и няма да го каже. Познавам я. И щом като ти нямаш куража да си покажеш лицето заради Беатрис, тя ще трябва да плати за онова, което си сторил.

Когато затворих слушалката, ръцете ми трепереха. Не осъзнавах какво съм извършил току-що, докато не излязох от кабината и не се повлякох обратно към книжарницата. Не ми бе хрумнало, че моето обаждане само ще влоши ситуацията, в която вече се намираше Беа. Бях се грижил само да запазя анонимността си и да си крия лицето, отричайки се от онези, които твърдях, че обичам, и които всъщност само използвах. Така бях постъпил и тогава, когато инспектор Фумеро преби Фермин. Ето че го бях направил пак, когато изоставих Беа на съдбата й. Явно щях да го правя всеки път, щом обстоятелствата ми предложеха сгоден случай. Постоях на улицата десетина минути, като се мъчех да се успокоя, преди да вляза пак в книжарницата. Може би трябваше да се обадя отново и да кажа на господин Агилар — да, аз съм, луд съм по дъщеря ви и точка по въпроса. Ако после му скимнеше да дойде с комендантската си униформа и да ми разбие физиономията, щеше да е в правото си.

Вече се канех да се върна в книжарницата, когато забелязах, че някой ме наблюдава от един портал на отсрещната страна на улицата. Отначало ми се стори, че това е дон Федерико, часовникарят, но един бегъл поглед ме увери, че въпросният мъж е по-висок и по-добре сложен. Спрях се, за да му върна погледа, и за моя изненада той кимна, сякаш искаше да ме поздрави и да ми покаже, че хич не го е грижа, че съм забелязал присъствието му. Една улична лампа осветяваше лицето му в профил. Чертите ми се видяха познати. Той пристъпи крачка напред, закопча шлифера си догоре, усмихна ми се и тръгна към Лас Рамблас, като се изгуби сред останалите минувачи. Чак тогава го познах: това бе полицаят, който ме бе държал, докато инспектор Фумеро пребиваше Фермин. Когато влязох в книжарницата, Фермин вдигна очи и ме изгледа въпросително.

— Какво значи тая физиономия?

— Фермин, мисля, че имаме проблем.

Същата вечер пуснахме в действие силно заплетения и слабо основателен план, който бяхме замислили преди няколко дни с дон Густаво.

— Най-напред трябва да се уверим дали наистина сме под полицейско наблюдение, както мислите вие. После ще се разходим най-нехайно до „Четирите котки“, ни лук яли, ни лук мирисали, за да видим дали тоя тип все още дебне някъде там. Но нито думичка на баща ви, че ще вземе да му се образува някой камък в бъбреците.