Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Не, не. По-добре да го чуете и да знаете с кого си имате работа. Когато се прибрах вкъщи научих, че домът ми е бил експроприиран от правителството, заедно с цялото ми имущество. Бях се превърнал в просяк, без сам да зная. Опитах да си намеря работа. Навсякъде ми отказваха. Единственото, с което успявах да се сдобия, беше бутилка евтино вино за няколко сентимо. Това е бавна отрова, която разяжда вътрешностите като киселина, но се надявах, че рано или късно ще подейства. Казвах си, че някой ден ще се върна в Куба, при моята малка мулатка. Задържаха ме, когато се опитвах да се кача на един товарен кораб, който плаваше за Хавана. Вече не помня колко време прекарах в затвора. След първата година на човек всичко започва да му се губи, даже разсъдъкът. Когато излязох оттам, заживях по улиците, където ме намерихте след цяла вечност. Имаше мнозина като мен, другари от затвора или амнистирани. Късметлиите имаха някого навън, на когото можеха да разчитат — някой или нещо, при което да се върнат. Останалите от нас се присъединиха към армията на нищите. Щом веднъж ти дадат карта за тоя клуб, завинаги си оставаш негов член. Повечето излизахме навън само нощем, когато светът не ни гледа. Запознах се с мнозина като мен. Рядко се случваше да ги видя отново. Животът на улицата е кратък. Хората те гледат с погнуса, дори и тия, дето ти дават милостиня, но това е нищо в сравнение с омерзението, което човек изпитва към себе си. То е като да живееш затворен в ходещ труп, труп, който усеща глад, който вони и отказва да умре. Сегиз-тогиз Фумеро и хората му ме арестуваха и ме обвиняваха, че съм извършил някаква абсурдна кражба, или че съм задявал момиченца на излизане от някое училище на монахини. Още един месец в затвора Модело, още бой — и хайде пак на улицата. Така и не разбрах какъв е смисълът на тия фарсове. Очевидно за полицията беше удобно да разполага с контингент от заподозрени, на които да слага ръка в случай на нужда. При една от срещите си с Фумеро, който вече бе станал доста уважавана фигура, го попитах защо просто не ме е убил, както направи с останалите. Той се изсмя и ми каза, че има по-лоши неща от смъртта. Никога не убивал доносник, рече. Оставял го жив да изгние.

— Фермин, вие не сте доносник. Всеки на ваше място би сторил същото. Вие сте най-добрият ми приятел.

— Не заслужавам приятелството ви, Даниел. Вие с баща ви ми спасихте живота и сега моят живот ви принадлежи. Каквото мога да направя за вас двамата, ще го направя. В деня, в който ме измъкнахте от улицата, Фермин Ромеро де Торес се роди отново.

— Това не е истинското ви име, нали?

Фермин поклати глава.

— Видях го на един плакат на арената за корида. Другото ми име е погребано. Човекът, който живееше преди в тия кости, умря, Даниел. Понякога се връща — в кошмарите ми. Но вие ми показахте как да бъда друг човек и ми дадохте една причина да заживея отново — моята Бернарда.

— Фермин…

— Не казвайте нищо, Даниел. Само ми простете, ако можете.

Прегърнах го мълчаливо и го оставих да се наплаче. Хората ни зяпаха изпод вежди, а аз им отвръщах с унищожителен поглед.

Не след дълго престанаха да ни обръщат внимание. По-късно, докато изпращах Фермин до пансиона му, моят приятел си възвърна гласа.

— Това, което ви разказах днес… моля ви, не казвайте на Бернарда…

— Нито на Бернарда, нито на когото и да е. Нито дума, Фермин.

На раздяла си стиснахме ръце.

Цяла нощ не мигнах. Лежах на кревата със запалена лампа и се взирах в моята шикозна писалка „Монблан“, с която не бях писал от години — тя полека се бе превърнала в най-добрия чифт ръкавици, който някога е бил даван на човек без ръце. Неведнъж се изкушавах да отида до апартамента на семейство Агилар и, по липса на по-добър термин, да се предам, но след дълъг размисъл реших, че ако в ранно утро се втурна в бащиния дом на Беа, това с нищо няма да подобри ситуацията. Призори умората и объркването ми помогнаха да намеря отново пословичния си егоизъм и аз побързах да се убедя, че ще е най-добре да оставя водите да си текат; с времето щяха да отмият неприязънта.

Утрото премина със слабо оживление в книжарницата — обстоятелство, от което се възползвах, за да дремя на крак с грацията и баланса на фламинго, според описанието на баща ми. По пладне, както се бях уговорил с Фермин предната вечер, се престорих, че излизам да се поразходя, а Фермин заяви, че има час в амбулаторията, за да му свалят няколко шева. Доколкото можах да преценя, баща ми преглътна и двете лъжи. От мисълта, че го мамя системно, бях започнал да чувствам душата си окаляна; така казах и на Фермин към средата на предобеда, когато баща ми излезе да изпълни една поръчка.