Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Беше почти полунощ, когато се прибрах у дома, зъзнещ от студ и понесъл целия свят на плещите си. Ще ми се обади утре, повтарях си хиляди пъти, докато се мъчех да заспя. Само че Беа не се обади на следващия ден. Нито на по-следващия. Не се обади през цялата седмица, най-дългата и последна седмица от живота ми.

След седем дни щях да съм мъртъв.

Само някой, комуто остава едва седмица живот, може така да прахосва времето си, както направих аз през онези дни. Едничкото ми занимание бе да бдя над телефона и да си гриза душата, до такава степен пленник на собствената си слепота, че дори не можех да отгатна какво ми готви съдбата. В понеделник по обед отидох до Факултета по литература на Пласа Универсидад с надеждата да видя Беа. Знаех, че никак няма да й е приятно да се появя там и да ни видят заедно, но предпочитах да посрещна гнева й, отколкото да продължавам да живея в тази несигурност.

Попитах в секретариата къде се намира аулата на професор Веласкес и реших да изчакам студентите да излязат. Почаках около двайсет минути, преди вратите да се отворят и да видя арогантния, добре поддържан лик на професор Веласкес, заобиколен от обичайната свита почитателки. Пет минути по-късно все още нямаше и следа от Беа. Реших да се приближа до вратите на аулата, за да хвърля един поглед вътре. Три момичета с вид на ученички от неделно училище бъбреха и си разменяха лекции или може би тайни. Едната, която явно беше водач на групичката, забеляза присъствието ми и прекъсна монолога си, за да ме стрелне с въпросителен поглед.

— Извинете, търся Беатрис Агилар. Знаете ли дали посещава тези часове?

Момичетата си размениха отровни погледи, после се вторачиха в мен. Очите им сякаш ми правеха рентгенова снимка.

— Ти да не си годеникът й? — попита една от тях. — Лейтенантът?

Аз им отвърнах само с една празна усмивка, която те взеха за съгласие. Единствено третото момиче плахо ми върна усмивката, като избягваше погледа ми. Другите две се приближиха с предизвикателен вид.

— Представях си те по-различен — каза онази, която явно беше главнокомандваща на отряда.

— Ами къде ти е униформата? — попита втората по ранг, като ме оглеждаше недоверчиво.

— В отпуска съм. Знаете ли дали си е тръгнала вече?

— Беатрис днес не дойде на лекции — осведоми ме главнокомандващата с дръзко изражение.

— А, така ли?

— Така — потвърди втората, подозрителната й заместница. — Ако си й годеник, би трябвало да го знаеш.

— Аз съм й годеник, а не жандарм от Цивилната гвардия.

— Хайде, да си вървим, оставете го тоя палячо — заключи предводителката.

Двете минаха покрай мен, като ме погледнаха изкосо с лека презрителна усмивка. Третата поизостана, спря се за миг, преди да излезе, и като се увери, че другите не я виждат, ми прошепна на ухото:

— Беатрис не дойде и в петък.

— Знаеш ли защо?

— Ти не си годеникът й, нали?

— Не. Просто приятел.

— Мисля, че е болна.

— Болна ли?

— Така каза едно от момичетата, което позвъни у тях. А сега трябва да вървя.

Преди да успея да й благодаря за помощта, девойката отиде да се присъедини към другите две, които я чакаха с изпепеляващи погледи в отсрещния край на двора.

— Даниел, сигурно се е случило нещо. Или е умряла някоя пралеля, или някой папагал е хванал заушки, или пък тя самата е пипнала настинка от цялото това размотаване с гол задник на студа… един Господ знае. Обратно на онова, което тъй сляпо вярвате, вселената не се върти около въжделенията на чатала ви. Еволюцията на човечеството се влияе и от други фактори.

— Да не мислите, че не го знам? Явно не ме познавате, Фермин.

— Драги мой, ако Господ бе пожелал да ми даде по-широки хълбоци, даже можеше аз да съм ви родил: толкова добре ви познавам. Послушайте ме, избийте си мрачните мисли от главата и излезте малко на чист въздух. От прекалено чакане душата ръждясва.

— Значи ме намирате смешен.

— Не. Намирам ви твърде угрижен. Зная, че на вашата възраст тия работи изглеждат като свършека на света, но всичко си има граници. Довечера двамата с вас ще отидем да погуляем в един локал на улица „Платерия“, който напоследък явно предизвиква фурор. Казаха ми, че там имало едни скандинавски девойчета, току-що пристигнали от Сиудад Реал 75 75 Град в Испания, столица на едноименна провинция. — Бел.прев. , които били направо за чудо и приказ. Аз черпя.

— Ами какво ще каже Бернарда?

— Момичетата са за вас. Смятам да ви чакам в салона, където ще си чета някое списание и ще съзерцавам хубавата стока отдалече, защото съм станал привърженик на моногамията, ако не in mentis 76 76 В мислите си (Лат.) — Бел.прев. , то поне de facto.