Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Изкачих широкото стълбище, което водеше към входа. Предната врата бе леко открехната. Прониза ме тревожно чувство, защото мислех, че онази нощ съм я затворил на излизане. Разгледах ключалката, която не изглеждаше разбита, и предположих, че просто съм забравил да заключа. Бутнах я леко навътре и усетих как диханието на къщата погали лицето ми — полъх на изгоряло дърво, влага и мъртви цветя. Извадих кибрита, който бях взел, преди да изляза от книжарницата, и коленичих, за да запаля първата от свещите, оставени от Беа. Едно мехурче с бакърен цвят пламна между ръцете ми и разкри танцуващите очертания на стените, нашарени със сълзи от влага, ронещите се тавани и увисналите врати.

Пристъпих към втората свещ и я запалих. Бавно, сякаш изпълнявах някакъв ритуал, минах покрай редицата от свещи, които Беа бе оставила, и ги запалих една по една, сътворявайки ореол от кехлибарена светлина, рееща се във въздуха като паяжина, уловена сред пластове непрогледен мрак. Пътеката ми свърши точно до камината в библиотеката, до одеялата, които все още лежаха на пода, изпоцапани с пепел. Седнах там с лице към останалата част на стаята. Бях очаквал тишина, но къщата издишваше хиляди шумове. Дървото поскърцваше, вятърът бръснеше керемидите на покрива, между стените и под пода се чуваха хиляда и едно потропвания, които сякаш се местеха насам-натам.

След около половин час забелязах, че студът и сумракът са почнали да ми действат приспивно. Станах и взех да се разхождам из стаята, за да се стопля. В огнището имаше само овъглени останки от една цепеница; предположих, че до идването на Беа температурата в огромната къща ще е паднала достатъчно, за да ми внуши чисти и целомъдрени мисли и да изличи всички трескави фантазии, които ме бяха преследвали дни наред. Така, сдобил се с практична цел, изоставих поетичното съзерцание на отломките на времето, взех една свещ и се приготвих да изследвам къщата в търсене на горивен материал, за да направя обитаема стаята и онези одеяла, които сега зъзнеха пред огнището, безразлични към топлите спомени, които пазех за тях.

Познанията ми по викторианска литература ми подсказваха, че ще е най-логично да започна търсенето от зимника, където по всяка вероятност са били разположени фурните и един огромен склад за въглища. Воден от тази мисъл, почти пет минути се мъчих да открия някаква врата или стълбище, които да водят към подземието. Избрах огромна врата от резбовано дърво в дъното на един коридор. Изглеждаше изящно дърводелско произведение, с релефи под формата на ангели и голям кръст в средата. Бравата беше в центъра на вратата, точно под кръста. Помъчих се да я отворя без никакъв успех. Механизмът вероятно беше заял или просто повреден от ръждата. Нямаше как да се справи човек с такава врата, освен да я насили с лост или да я разбие с брадва — алтернативи, които бързо отхвърлих. Огледах я под светлината на свещите и си помислих, че напомня по-скоро саркофаг, отколкото врата. Запитах се какво ли се крие зад нея.

След по-внимателно разглеждане на гравираните в дървото ангели изгубих всяко желание да проверя това и се махнах оттам. Тъкмо се канех да се откажа от търсенето на проход към зимника, когато почти случайно се натъкнах на малка вратичка в другия край на коридора, която първоначално бях взел за врата на килер за метли и кофи. Натиснах дръжката, която веднага поддаде. От другата страна съгледах стръмна стълба, която тънеше в локва от мрак. Блъсна ме силна миризма на влажна пръст. При тази странно позната миризма, докато стоях, вперил поглед в черния кладенец пред мен, изведнъж ме връхлетя един спомен, който пазех от детството си, скрит зад стени от страх.

Дъждовен следобед на източния склон на Монжуик, гледащ към морето през гора от непонятни мавзолеи, гора от кръстове и надгробни камъни с гравирани черепи и детски лица без устни и очи — място, вонящо на смърт; силуетите на двайсетина възрастни, останали в паметта ми само като черни, прогизнали от дъжд костюми, и ръката на баща ми, която стискаше моята прекалено силно, сякаш по този начин той се опитваше да сдържи сълзите си, докато кухите слова на един свещеник падаха в мраморната гробница, в която тримата безлики гробари тикаха един сив ковчег. Проливният дъжд блестеше като разтопен восък по ковчега и сякаш чувах как гласът на майка ми ме вика отвътре, как ме моли да я освободя от този мрачен, каменен затвор, ала аз можех само да треперя и да шепна безгласно на баща ми да не ми стиска толкова ръката, защото ми причинява болка, а онзи мирис на прясно разкопана земя, земя на пепел и дъжд, поглъщаше всичко — мирис на смърт, на пустота.