Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Всичко, което знаем за него, са клюки от трета ръка — рече Барсело. — Когато всички се мъчат да изкарат някого чудовище, възможностите са две: или той е светец, или те премълчават част от историята.

— На вас шапкарят май ви е допаднал просто защото е рогоносец — рече Фермин.

— С цялото ми уважение към професията, когато описанието на един негодяй се базира основно на твърденията на портиерката, първият ми импулс е да не го приемам на вяра.

— Но по тази логика излиза, че не можем да бъдем сигурни в нищо. С портиерки или без, всичко, което знаем, е, както казвате, от трета ръка, или даже от четвърта.

— Не се доверявай на онзи, който се доверява на всички — заяви Барсело.

— Тая вечер сте в разгара си, дон Густаво — похвали го Фермин. — Как щедро леете бисери на мъдростта! Де да имах и аз вашата кристална интуиция.

— Единственото кристално ясно нещо в цялата работа е, че вие двамата имате нужда от помощта ми — в стратегическо и навярно във финансово отношение, — ако искате да разрешите този ребус, преди инспектор Фумеро да ви е запазил апартамент в затвора „Сан Себас“. Фермин, да приема ли, че сте с мен?

— Аз изпълнявам нарежданията на Даниел. Ако той нареди, готов съм да играя ролята даже на младенеца Иисус.

— Даниел, какво казваш ти?

— От вас двамата не мога да взема думата. Какво предлагате, дон Густаво?

— Планът ми е следният: щом Фермин се възстанови, ти, Даниел, ще се отбиеш уж между другото у госпожа Нурия Монфорт и ще сложиш картите на масата. Нека да разбере, че си наясно с нейните лъжи и с това, че крие нещо — голямо или малко, тепърва ще се види.

— Защо? — попитах аз.

— За да видим как ще реагира. Естествено, тя нищо няма да ти каже — или пак ще те излъже. Важното е да забием бандерилята 71 71 Украсено копие, което се забива във врата на бика по време на корида. — Бел.прев. — простете за бикоборското сравнение — и да видим накъде ще ни поведе бикът, тоест в случая — юницата. Тук на сцената влизате вие, Фермин. Докато Даниел действа, вие дискретно ще наблюдавате заподозряната и ще чакате да лапне въдицата. Направи ли го, последвайте я.

— Но вие приемате, че тя ще отиде някъде — протестирах аз.

— О, маловерецо! Ще го направи, разбира се. Рано или късно. И нещо ми подсказва, че в тоя случай ще е по-скоро рано, отколкото късно. Това е основата на женската психология.

— А междувременно какво смятате да правите вие, доктор Фройд? — попитах аз.

— Това си е моя работа. Когато му дойде времето, ще разбереш и ще ми благодариш.

Потърсих подкрепа в погледа на Фермин, но бедният човек полека бе заспал, прегръщайки Бернарда, докато Барсело развиваше триумфалния си план. Главата на Фермин се бе килнала на една страна и от ъгълчето на блажената му усмивка върху гърдите му се точеха лиги. Бернарда хъркаше гръмко.

— Дано този да излезе свестен — промърмори Барсело.

— Фермин е прекрасен човек — уверих го аз.

— Сигурно, защото не ми се вярва да я е покорил с вида си. Хайде, да вървим.

Загасихме лампата и тихичко излязохме от стаята, като затворихме вратата и оставихме двете влюбени гугутки в ръцете на съня. Стори ми се, че първите лъчи на зората проблясват в прозорците на галерията в дъното на коридора.

— Ами ако ви кажа „не“? — тихо рекох аз. — Ами ако ви кажа да забравите всичко това?

Барсело се усмихна.

— Късно е вече, Даниел. Трябваше да ми продадеш онази книга още преди години, когато имаше такава възможност.

Прибрах се у дома на зазоряване, влачейки се из влажните, обагрени в алено улици с нелепия, взет назаем костюм и с чувството за крушение от една безкрайна нощ. Заварих баща си заспал в неговото кресло в трапезарията, с метнато на коленете одеяло и с любимата му книга, отворена в скута — екземпляр от „Кандид“ на Волтер, който той препрочиташе по няколко пъти всяка година; това бяха редките случаи, когато го чувах да се смее от сърце. Наблюдавах го мълчаливо. Побелялата му коса редееше, а кожата на лицето му бе започнала да се отпуска около скулите. Гледах този човек, когото някога си бях представял силен, почти непобедим, а сега го виждах крехък, сразен, без сам да го знае. Може би и двамата бяхме сразени. Наведох се, за да го завия с това одеяло, което той от години обещаваше да даде за благотворителност, и го целунах по челото, сякаш с този жест исках да го предпазя от невидимите нишки, които го отдалечаваха от мен, от тясното апартаментче и от моите спомени. Сякаш вярвах, че с тази целувка мога да измамя времето и да го убедя да ни отмине, да се върне някой друг ден, някои друг живот.