Сузана Куин - Стъклени гейши

- Какво очакват японските мъже от компаньонките? - попита Стеф. - Аз правя същото като другите момичета, но до момента никой не ме е поканил на дохан. Минаха седмици.

Тя забеляза един магазин за сладолед, на чиято витрина имаше над двайсет пластмасови фунийки, и затрепери. Част от сладоледите бяха в абсурдно ярки цветове - зелено, лилаво и тъмночервено, - а английският превод на вкусовете им звучеше също толкова екзотично: „зелен чай“, „соеви кълнове“ и „сладък картоф“.

- Никога не съм влизала в клуб с компаньонки - отвърна госпожа Кимоно, - но предполагам, че клиентите отиват там, за да се почувстват като мъже. Искат да усетят, че всяка жена в клуба ги желае и уважава. Искат да се отпуснат и някой да се погрижи за тях.

- Такава ли е ролята на гейшите? - поинтересува се Стеф. - Да накарат мъжете да се почувстват желани и обгрижвани?

Госпожа Кимоно замълча за миг и Стеф долови шумоленето на коприната, докато тя ходеше напред. Накрая старата жена отвърна:

- Да, може би караме мъжете да се чувстват така, сякаш ги желаем. И определено се грижим за тях и им помагаме да се отпуснат.

-Как?

- По най-различни начини. Вече видя чайната церемония. Освен това свирим на различни инструменти и танцуваме. Много често прибягваме до игри, свързани с пиене. Така мъжете се забавляват и „разхлабват вратовръзките си“, както се казва. Ние сме техни приятелки. Познаваме бизнеса им и дори им даваме съвети, ако ни помолят - макар и винаги да се преструваме, че те сами са стигнали до нужния отговор. Никога не изтъкваме колко сме умни. Клиентите трябва да забравят тежкото си ежедневие. Работят толкова усилено по цял ден, че ние правим всичко за тях, когато ни посетят. Дори измисляме теми на разговор.

- Японците наистина работят много - отбеляза Стеф. -Непрекъснато виждам заспали хора. В метрото, по ресторантите. Понякога клиентите заспиват в клуба ни.

- Повечето мъже тук работят по шейсет часа седмично -обясни госпожа Кимоно, побутвайки Стеф към друга красива пагода в края на улицата. - Това е Портата на съкровищницата. Влизаме в главния комплекс.

Отвъд вратата се издигаха още червени колони и поредица от ниски покриви, които обграждаха централния площад. Слънцето залязваше и навън ставаше хладно. Наоколо обикаляха местни жители и туристи, а няколко по-възрастни японци стояха до малък кладенец в средата на комплекса, от който се издигаха плътни облаци сивкав ароматен дим.

Госпожа Кимоно се приближи и зае място сред тълпата.

- След работа мъжете не искат да слушат за проблеми - заяви тя. - Предпочитат някой да отнеме тежкия товар от раменете им. Да положи усилия вместо тях.

Тя размаха леко ръце, за да придърпа дима към себе си, пое дълбоко въздух и затвори очи. Останалите правеха същото, като насочваха изпаренията към ръцете, краката или главата си. Всички бяха възрастни, с побелели коси. Някои изглеждаха прегърбени и уморени. Из въздуха се носеше далечна мелодия, която огласяваше на вълни пространството на храма.

- Е - заяви госпожа Кимоно след миг и бавно отвори очи. Беше спокойна и необичайно великодушна. - Нали искаш да научиш нещо, което ще можеш да използваш в работата си? Нещо, което ще спечели симпатиите на клиентите ти? Последвай ме.

Тя заведе Стеф под един от зелените покриви и извади възглавница от чантата си. Сложи я на студения бетонен под и коленичи върху нея.

- Седни до мен.

- На земята ли?

- Да.

Стеф неохотно коленичи на пода и веднага усети неодобрителните погледи на другите посетители, между които се виждаха и две жени, облечени в кимона.

Госпожа Кимоно извади черна дървена чаша и я постави помежду им.

- Чуваш ли мелодията?

-Да.

- Добре. Слушай внимателно. Потопи се в ритъма й. Ще те науча на една игра, типична за гейшите. Игра с удряне на чаши. Тази вечер ще забавлявам група известни политици, мои стари приятели. Те я обожават. Изглежда лесна, но всъщност не е. Наблюдавай какво правя.

Госпожа Кимоно започна да удря чашата в пода, следвайки ритъма на мелодията, като слагаше ръката зад гърба си след всеки удар. Понякога вдигаше чашата, скриваше я зад себе си и после отново я връщаше на мястото й, без да се отклони от ритъма. Когато песента беше вяла и тъжна, гейшата забавяше движенията си. Когато ставаше по-бърза и приповдигната, тя ускоряваше темпото.

- Нека опитаме заедно - каза тя и двете със Стеф удариха чашата последователно в пода. - Ако някоя от нас вдигне чашата, другата трябва да плесне по земята с юмрук - обясни старата жена. - Ако сгрешим, сме длъжни да пием саке. В момента нямам саке, затова ще се преструваме.