Сузана Куин - Стъклени гейши

- Щом не можеш да усетиш, че има нещо гнило в това място... - Госпожа Кимоно поклати глава. - Парите са без значение, когато продадеш душата си.

- Не ми е само заради парите - каза Стеф. - Подозирам, че Анабел още работи там. В един момент са я назначили.

- Ако искаш да откраднеш някой клиент и да се преместиш в този клуб, за да намериш старата си приятелка, ти се възхищавам - заяви госпожа Кимоно. - Но все пак си играеш с огъня. Вече загубих една дъщеря.

- Не разбирам защо е толкова лошо...

- Няма да го обсъждам повече. Достатъчно си голяма. Трябва да поемеш по собствения си път.

Те подминаха някакво кафене и традиционен японски ресторант. Пред входа се виждаше декоративен грил, от който се носеше изкуствена пара.

- Знам, че задавам твърде много въпроси - продължи Стеф. - Но... ще ми разкажете ли за дъщеря си? Вече сме приятелки, нали?

Горната устна на госпожа Кимоно леко затрепери.

- Радвам се да ти бъда приятелка. Ще спомена само, че тя направи няколко погрешни избора, които опозориха името ми. Моят данна пожела да прекратя отношенията си с нея. Реших да го послушам. Чак по-късно осъзнах колко съм сбъркала. Любовта на една майка не бива да следва каквито и да е правила.

- Съжалявам - каза Стеф. - Надявам се, че някой ден отново ще бъдете приятелки.

- А ти не забравяй своята приятелка, докато се опитваш да изкараш някоя йена.

Бяха стигнали до спирката на метрото и госпожа Кимоно тръгна надолу по стълбите. Изглеждаше странно сред тази модерна обстановка - като призрак на фона на бляскавите сгради от бетон и стъкло, които се издигаха в сивото небе.

- Не, точно това ще направя - заяви Стеф. - Трябва да забравя всичко останало освен себе си. Досега постоянно търсех Анабел и разпитвах навсякъде за нея, а ето че затънах в огромни заеми. В момента имам повече проблеми, отколкото при пристигането си. Смятам да се концентрирам изцяло върху следващата йена.

- В такъв случай няма да си единствената в „Ропонги“ -отбеляза госпожа Кимоно.

- Толкова ли е страшно, че искам да спечеля пари тук? -Стеф чакаше на върха на стълбите, сякаш се нуждаеше от покана, за да придружи госпожа Кимоно. - Нуждая се от тях, наистина. Животът ми у дома беше пълна каша. Време е да взема нещата в свои ръце. Досега не ми е провървяло особено. Първият ми клиент се оказа неплатежоспособен.

- Последвай ме.

Госпожа Кимоно й помаха, докато вървеше надолу, придържайки се за металния парапет. Копринената дреха се развя около тялото й.

- Къде? - попита Стеф и слезе на долното стъпало.

- Отивам в храма. Ела с мен, ако искаш.

- Ще ме научите ли на други японски ритуали? Както по време на чайната церемония?

-Да.

Госпожа Кимоно кимна. Гъстата й сива коса продължаваше да изглежда безупречно.

- Това е Каминаримон, Портата на гръмотевиците -каза госпожа Кимоно и пристъпи с малки крачки към величествената червена пагода, която се издигаше към небето.

Древната дървена постройка заемаше огромно пространство в западналия крайречен квартал „Асакуса“ и придаваше още по-жалък вид на порутените офис сгради наоколо. Пагодата имаше размерите на църква, но изглеждаше по-сложна и по-красива със своите гравирани дървени орнаменти, боядисани в червено, бяло и златно. Конструкцията почиваше върху блестящи колони, между които висеше масивен червен фенер.

- Красив храм - отбеляза Стеф. - Къде се молите, кланяте, или както там го наричате?

- Не ме ли слушаш? - сряза я госпожа Кимоно. - Това е само портата. Трябва да минем през още една, за да стигнем до храма. „Сенсоджи“. - Тя изрече името така, сякаш бе останала без дъх. - Любимият ми храм. Най-старият в Токио.

- Невероятен е - заяви Стеф. - И се издига сред цялата тази... нали се сещате.

Госпожа Кимоно кимна.

- Знаеш ли нещо за японската религия и култура?

- Малко - отвърна Стеф.

- Това е будистки храм в чест на Гуан Ин, богинята на състраданието. Хората идват тук поради най-различни причини - за да се отблагодарят, да помолят за помощ или просто да се почувстват като едно цяло с останалите. Първо влизаме през Портата на гръмотевиците, а после продължаваме по „Накамисе Дори“.

Те минаха под огромния фенер и излязоха на улица, оградена с щандове за сувенири и храна.

- Тази улица е била построявана стотици пъти - добави госпожа Кимоно. - Виждала е световни войни и земетресения. Но все пак е оцеляла.

Някакъв японец и едно западно момиче стояха до сергия за оризови питки. Двамата наблюдаваха как младият продавач обръща питките върху огъня и ги потапя в саламура, преди да ги остави да изстинат. Мъжът изглеждаше на около петдесет години и бе облечен в костюм, а придружителката му носеше дънки и беше на не повече от двайсет. Явно се забавляваха добре, тъй като той се усмихваше на отчаяните й опити да каже нещо на японски.