Сузана Кларк - Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Есента на 1806 — януари 1807 година

ПРЕДИ НЯКОЛКО ГОДИНИ в град Йорк имаше общество на магьосниците. Те се срещаха всяка трета сряда от месеца и четяха на глас дълги и скучни трудове по английска магия.

Те бяха магьосници джентълмени, което означава, че не бяха навредили никому с магия, нито бяха сторили някому добро. Всъщност, за да отдадем дължимото на истината, ще кажем, че никой от тези магьосници не беше направил и една магия през живота си, не бе накарал и един дървесен лист да трепне, не бе помръднал и прашинка, не бе омагьосал и косъм върху нечия глава. Но като се изключи тази дребна подробност, те се ползваха с репутацията на най-мъдрите и забележителни господа в Йоркшир.

Един велик магьосник е казал за представителите на професията си, че те „… си блъскат главите и пъшкат, за да овладеят и най-елементарното познание, но разправиите винаги им се удават с лекота“ 1 1 Джонатан Стрейндж. История и практика на английската магия, том I, гл. 2, изд. Джон Мъри, Лондон, 1816. , и години наред магьосниците от Йорк доказваха верността на това твърдение.

През есента на 1806 г. при тях дойде ново попълнение в лицето на джентълмен на име Джон Сегундус. Още на първата среща, на която се появи, мистър Сегундус стана и се обърна към обществото. Започна, като отправи комплимент към господата за забележителната им история, изброи множеството видни магьосници и историци, членували по едно или друго време в обществото. Намекна, че е останал силно заинтригуван, когато е пристигнал в Йорк и е научил за съществуването на подобно общество. Напомни на присъстващите, че северните магьосници открай време се ползват с по-голямо уважение, отколкото южните им колеги. Мистър Сегундус каза също, че изучава магия от много години и познава историите на всички велики магьосници от миналото, че чете всички нови публикации на тази тема и дори има свой скромен принос към тях, но напоследък е започнал да се чуди защо великите дела на магьосниците, за които чете, остават единствено по страниците на книгите и вече не могат да бъдат видени по улиците или да намерят място във вестниците. Мистър Сегундус каза, че иска да разбере защо съвременните магьосници са неспособни да вършат магията, за която пишат. Накратко, той искаше да узнае защо в Англия вече не се правят магии.

Това беше най-баналният въпрос на света. Въпрос, който всяко дете в кралството рано или късно задава на бавачката, учителя или родителя си. Но на учените членове на йоркското общество никак не се понрави да го чуят и причината за това беше следната: също като останалите и те вече не бяха способни да отговорят на него.

Председателят на йоркското общество на магьосниците (чието име беше доктор Фокскасъл) се обърна към Джон Сегундус и обясни, че въпросът е погрешно зададен. „Този въпрос предполага, че за магьосниците правенето на магии е нещо като задължение, което очевидно е безсмислица. Надявам се, не смятате, че задължението на ботаниците е да създават повече цветя? Или на астрономите да пренареждат звездите? Магьосниците, мистър Сегундус, изучават магията, правена в миналото. Какво повече може да се желае?“

Възрастен джентълмен с деликатни сини очи и дрехи в деликатни цветове (на име Харт или Хънт — мистър Сегундус така и не успя да разбере) деликатно отбеляза, че няма никакво значение дали някой желае това или не. Един джентълмен не може да прави магии. Магиите са онова, което уличните шарлатани твърдят, че правят, за да обират джобните пари на децата. Магията (в практическия смисъл на тази дума) до голяма степен се е принизила. Тя не принадлежи към висшето общество. Тя е атрибут на хора с небръснати лица, цигани, крадци, витае из долнопробни стаи с мръсни жълти пердета. О, не! Един джентълмен не може да прави магии. Той може да изучава историята на магията (няма по-благородно занимание от това), но не може да я твори. Възрастният джентълмен впери деликатни бащински очи в мистър Сегундус и каза, че се надява мистър Сегундус да не се опитва да прави магии. Мистър Сегундус се изчерви.

Но твърдението на известния магьосник отново излезе вярно: двама магьосници — в случая доктор Фокскасъл и мистър Хънт или Харт — не можеха да изразят съгласие, без други двама да бъдат на коренно противоположното мнение.