— Напълно сте прав, пророчествата са пълни безсмислици — каза през смях мистър Хънифут. После сякаш се сети за нещо и добави: — Ето, ние сме двама магьосници. Хънифут и Сегундус — произнесе той, сякаш се чудеше как ще изглеждат имената им във вестниците и историческите книги. — Хънифут и Сегундус — звучи много добре.
Мистър Сегундус поклати глава.
— Този човек знаеше за заниманието ми и наистина очаквах да каже, че аз ще бъда единият от двамата магьосници. Но накрая най-безцеремонно отсече, че не съм. Отначало като че ли не беше съвсем сигурен. Нещо го смущаваше… Накара ме да напиша името си и дълго се взира в него.
— Разбрал е, предполагам, че не може да измъкне повече пари от вас — каза мистър Хънифут.
Абатството Хъртфю се намираше на около четиринадесет мили северозападно от Йорк. Само името му беше старо. Някога там наистина имаше абатство, но преди много години; настоящата къща бе построена по време на царуването на Ан. Беше много хубава, квадратна и солидна наглед с красив парк, пълен с призрачно мокри дървета (денят бе доста влажен и мъглив). През парка минаваше река (наричана Хърт) и над нея се издигаше изящен мост в класически стил.
Самотният магьосник (чието име беше Норел) посрещна гостите си в салона. Беше дребен като почерка си и когато поздрави новодошлите, гласът му бе доста тих, сякаш не беше свикнал да изразява мислите си на глас. Мистър Хънифут, който недочуваше, не можа да разбере какво казва домакинът.
— Остарявам, сър, започвам да оглушавам. Надявам се да проявите търпение към мен.
Мистър Норел въведе гостите си в приятна всекидневна, където гореше хубав огън. Нямаше запалени свещи: през двата големи прозореца влизаше достатъчно светлина, макар да беше сивкава и доста неприветлива. И все пак на мистър Сегундус постоянно му се струваше, че някъде в стаята гори втори огън или свещи, затова току се въртеше на стола си и се озърташе, за да види къде свети. Но нямаше нищо — може би само огледало или стар часовник.
Мистър Норел каза, че е чел труда на мистър Сегундус за историята на феите — слуги на Мартин Пейл 3 3 Джон Сегундус. Пълно описание на феите — слуги на доктор Пейл, техните имена, истории, характери и услуги, които са му вършили; изд. Томас Бърнам, книгопродавец, Нортхамптън, 1799.
.
— Достоверен труд, сър, но сте пропуснали да споменете майстор Фалоутот. Незначителен дух, разбира се, чиято полза за доктор Пейл е съмнителна 4 4 Доктор Мартин Пейл (1485–1567) е син на кожар от Уоруик. Той е последният от Ауреатите, или магьосниците от Златния век. След него има и други магьосници (като Грегорий Авесалом), но тяхната репутация е спорна. Пейл със сигурност е последният английски магьосник, посетил Феерия.
. Въпреки това кратката ви история без него е непълна.
Последва мълчание.
— Дух на име Фалоутот? — попита мистър Сегундус. — Аз… тоест… никога не съм чувал за такова създание, нито от този свят, нито от другия.
Мистър Норел за пръв път се усмихна, но сякаш сам на себе си.
— Разбира се — каза той, — как забравих! Всичко това го пише в историята на Холгарт и Пикъл, които разказват за собствените си приключения с майстор Фалоутот, но вие едва ли сте я чели. Поздравявам ви — тези двамата не са достойни за уважение: те са по-скоро престъпници, отколкото магьосници, колкото по-малко знае човек за тях, толкова по-добре.
— А, сър! — възкликна мистър Хънифут, като предположи, че домакинът говори за някоя от книгите си. — Дочухме прекрасни думи за библиотеката ви. Всички магьосници от Йоркшир се изпълниха със завист, когато научиха колко книги притежавате!
— Наистина ли? — хладно отвърна мистър Норел. — Учудвате ме. Нямах представа, че делата ми са толкова широко известни… Предполагам, че причината за това е Тороугуд — каза той замислен, споменавайки името на човека, който продаваше книги и любопитни предмети в Кофи-ярд в Йорк. — Чайлдърмас няколко пъти ме предупреди, че Тороугуд обича да клюкарства.
Мистър Хънифут недоумяваше. Ако самият той притежаваше толкова книги по магия, би говорил с удоволствие за тях, би се радвал на комплиментите и възхищението на околните, затова не можеше да повярва, че с мистър Норел не е същото. И тъй като искаше да бъде любезен и да предразположи събеседника си (защото си беше втълпил, че джентълменът е срамежлив), той продължи на същата тема:
— Мога ли да си позволя да изразя желанието ни, сър, да видим прекрасната ви библиотека?
Читать дальше