Мистър Сегундус огледа гърбовете на книгите на близката лавица: първото заглавие, което прочете, беше „Как да отправяме въпроси към мрака и да тълкуваме отговорите му“.
— Безсъдържателна творба — отбеляза мистър Норел.
Мистър Сегундус се стресна — не знаеше, че домакинът му стои толкова близо до него. Мистър Норел продължи:
— Бих ви посъветвал да не си губите времето с нея.
Мистър Сегундус погледна следващата книга на рафта, която беше „Напътствия“ на Беласис.
— Сигурно сте запознат с Беласис? — попита мистър Норел.
— Само от мненията на други, сър — отвърна гостът му. — Често съм чувал да казват, че той държи ключа към много въпроси, но също така съм чувал — и повечето големи авторитети споделят това мнение, — че всички екземпляри на „Напътствия“ са отдавна унищожени. Но ето един пред очите ми! Сър, това е невероятно! Забележително!
— Прекалено много очаквате от Беласис — отбеляза Норел, — някога и аз мислех изцяло като вас. Помня, че в продължение на месеци отделях по осем часа на ден за изучаване на този труд — чест, която, трябва да призная, не съм оказвал на никой друг автор. Но накрая останах разочарован. Беласис е загадъчен там, където трябва да бъде разбираем, а разбираем там, където трябва да бъде потаен. Има неща, които не бива да се излагат в книги, та цял свят да ги чете. Лично аз отдавна вече нямам високо мнение за Беласис.
— Ето книга, за която не съм чувал, сър — каза мистър Сегундус. — „Превъзходствата на християнско-юдаистката магия“. Какво можете да ми кажете за нея?
— Ха! — възкликна мистър Норел. — Тя е от XVII век, но аз не я ценя особено. Авторът й е лъжец, пияница, развратник и мошеник. Радвам се, че никой не го помни.
По всичко личеше, че мистър Норел презира не само живите магьосници, но е недоволен и от всички мъртви.
Междувременно мистър Хънифут размахваше ръце като методист, който въздава хвала на Бога, тичаше от лавица към лавица и не се задържаше достатъчно дълго на едно място, за да прочете и едно заглавие, преди погледът му да се премести върху ново в другия край на стаята.
— О, мистър Норел! — възклицаваше той. — Толкова книги! Със сигурност тук бихме могли да намерим отговори на всичките си въпроси!
— Съмнявам се, сър — сухо отвърна домакинът.
Секретарят се изсмя — смях, който явно бе насочен към мистър Хънифут, — но господарят му не го сгълча нито с поглед, нито с дума и мистър Сегундус се запита какво би могъл да поверява мистър Норел на този човек. С дългата си коса, провиснала като дъжд и черна като гръмотевица, той би изглеждал съвсем уместно сред някое брулено от вятъра тресавище или на потънала в мрак странична уличка, или може би в роман на мисис Радклиф.
Мистър Сегундус извади „Напътствията“ на Джак Беласис и въпреш лошото мнение на мистър Норел за книгата веднага се натъкна на два забележителни пасажа 6. После, като усети, че е минало много време и секретарят се взира в него изпитателно с тъмните си очи, той отвори „Превъзходствата на християнско-юдаистката магия“. Това не беше (както мистър Сегундус очакваше) печатно издание, а ръкопис, надраскан много небрежно по гърбовете на всякакви парчета хартия, повечето стари кръчмарски сметки. Тук джентълменът намери разказ за чудни приключения. Магьосникът от XVII век беше използвал оскъдните си практически умения, за да се бие с големи и могъщи врагове: битки, които никой човек магьосник не би следвало дори да опитва да води. Той бе написал набързо историята на откъслечните си победи точно преди решителното нашествие на враговете му. Пишейки, авторът явно съзнаваше много добре, че времето му изтича и смъртта е най-доброто, на което може да се надява.
В стаята се стъмваше и старите ръкописни букви върху хартията станаха нечетливи. В библиотеката влязоха двама слуги и под погледа на странния на вид секретар запалиха свещи, дръпнаха завесите на прозорците и изсипаха още въглища в камината. Мистър Сегундус реши, че е време да напомни на мистър Хънифут, че не са обяснили на домакина целта на посещението си.
На излизане от библиотеката мистър Сегундус забеляза нещо, което му се стори странно. До огъня имаше стол, а до стола малка маса. На нея се виждаха кориците и кожената подвързия на много стара книга, ножици и остър, страховит наглед нож, какъвто градинар би използвал за кастрене на клони. Но не личаха страниците на книгата. Може би, каза си мистър Сегундус, домакинът ги е изпратил за подвързване. Старата подвързия обаче изглеждаше здрава — тогава защо мистър Норел би си правил труда да отделя страниците, рискувайки да ги повреди? Това беше работа за опитен книговезец.
Читать дальше