Сузана Куин - Стъклени гейши

- Виждам стаята си. Къде ми е ключът? А чантата? - попита Стеф и заопипва пода.

- Не се тревожи, в мен са - успокои я Люк. - В стаята ми в края на коридора. Заклевам се, че си в моя дом, а не в твоя.

- Не, сигурна съм - продължи Стеф, забелязвайки мазните петна върху компютъра в ъгъла и магистралата през прозореца. Навън беше тъмно, но гледката й се стори позната. -Явно живеем в едно и също жилище. Мислех си, че сме само момичета...

- Странно - заяви Люк и коленичи до нея. - Кой номер е стаята ти?

- Десет.

- Знаеш ли, снощи се държа много глупаво.

- Не... Защо? Изкарах малко пари. Добре съм.

- Можеше сериозно да загазиш - каза Люк. - В бъдеще внимавай с кого сядаш да пиеш. Как е главата ти?

- Замаяна - призна Стеф. - Колко е часът?

- Минава шест. Скоро е време за работа.

- По дяволите. Сигурно се шегуваш.

Стеф скочи на крака, като се задържа за канапето.

- Ще те изпратя.

- Благодаря ти, че си ме довел вкъщи - каза Стеф, когато Люк спря пред един павилион за бързо хранене и си поръча парче пица.

- Искаш ли? - попита я той и извади няколко банкноти от хиляда йени.

- Не, няма нужда.

Стомахът на Стеф беше празен, но тя се срамуваше да приеме предложението на Люк, тъй като не знаеше дали ще може да му върне парите.

- Нали се чудеше какво е станало с Анабел? - попита Люк. - Трябва да ти разкажа нещо.

- Виждал ли си я в апартамента? - поинтересува се Стеф. - Тя е живяла в моята стая, преди да пристигна.

- До днес изобщо не знаех, че ти живееш там - отвърна Люк. - А работим заедно. В сградата има около трийсет души. Хората постоянно идват и си отиват. Сигурна ли си, че не искаш едно парче?

-Да.

Люк пое пицата върху дебел лист хартия и двамата тръгнаха към кулата „Ропонги“, чиито оранжево-бели метални подпори огряваха нощното небе.

Кулата бдеше над целия квартал и виждаше всичко: атрактивните млади дами, които пристигаха тук, за да станат модели, и си тръгваха като компаньонки с алкохолни проблеми; мъжете, които пилееха милиони йени в желанието си да привлекат вниманието на красиви незаинтересовани жени; туристките, които се хипнотизираха от купищата йени, подхвърляни из заведенията, и оставаха в „Ропонги“ с години, а мечтите им да опознаят света винаги се отлагаха с по още един месец.

- Когато снощи се опитах да поговоря с теб за Анабел -заяви Люк, - ти не прояви особен интерес.

- Така е - съгласи се Стеф. - Честно казано, вчера осъзнах, че трябва да се погрижа за себе си и да спечеля пари. Анабел... Всички твърдят, че тя е добре. Дори са я видели преди седмица. Никой не се тревожи за нея. Все още ми се иска да се срещнем, но... В момента имам други приоритети.

- Спомням си, че Анабел отиде да работи в „Каламити Джейнс“. Един от барманите си падаше по нея.

- Да, знам, че е работила в този клуб - отвърна Стеф. -Мислех си и аз да се пробвам там и да я потърся. Но ако започна в „Каламити Джейнс“ сега, по-скоро ще го направя, за да изплатя дълговете си.

- Барманът беше съкрушен, когато тя си тръгна - продължи Люк. - Искаше да се ожени за нея. Спомням си, че отиде в „Джейнс“ и се опита да я намери. Наистина я обичаше. Явно Анабел е била много добро момиче. Той има отличен вкус за жени.

- Да, поне беше такава преди - съгласи се Стеф и усети внезапен прилив на носталгия. След студеното отношение на Джулия мисълта за Анабел й действаше успокояващо като топъл английски чай. - Изключително мила. Помагаше на всички.

Люк хвана пицата с две ръце и я поднесе към устата си. След като преглътна, заяви:

- Но Анабел открадна един клиент от Мама. Видях го в „Скуеър Майл“ снощи. И си спомних за нея. Мама беше много ядосана. Не е редно момичетата да постъпват така. Тя им се доверява, а те отмъкват клиентите й. Мама също има дългове. Освен това е болна. Не заслужава подобно отношение.

Двамата продължиха по пътя. Стеф се притесняваше, че Люк върви твърде бавно. Походката му беше леко скоклива и той се движеше по-скоро наляво-надясно, отколкото напред. Главата я болеше.

Когато стигна до клуба, Стеф облече една от роклите на Хелена и започна да нанася няколко слоя грим върху лицето си. В стаята нямаше никой. Определено беше доста подранила.

- Стеф чан.

Хиро стоеше на прага на вратата.

-Да?

Главата й бучеше от болка и Стеф се надяваше, че първите клиенти още не са дошли. Тя отиде до вратата. Устните й бяха очертани само с молив, а едното й око не беше гримирано.

- Стеф чан. Забравила си си тефтерчето. - Хиро й подаде дневника на Анабел. - Друг път не го оставяй тук. Трябва да пазиш клиентите си в тайна. Много е важно. А сега отиди на служебната маса.