Сузана Куин - Стъклени гейши

- Наистина ли не е далече? - попита Стеф и отново погледна часовника си.

-Да.

Стигнаха в участъка. Полицаят събу обувките си и нахлузи зелени чехли с логото на полицията, които измъкна от някакъв отвор в стената. Направи знак на Стеф да стори същото и тя посегна към един от многобройните чифтове с гумени подметки, струпани до стената. Оказа се обаче, че те са малък номер, и петите й стърчаха навън.

- Искате ли... - Полицаят наведе глава и промърмори нещо на японски, очевидно търсейки правилната фраза. -Бихте ли приели нещо за пиене?

- Бързам, но... - Стеф преглътна и усети, че гърлото й е пресъхнало. - Да, с удоволствие. Благодаря ви. Но ви моля да побързаме.

Влязоха в някакво общо помещение, чиито обитатели любопитно се втренчиха в нея. Тя впи очи в лицето на един от тях и той бързо се обърна към монитора пред себе си.

- Окей - обади се младият полицай. - Отивам да донеса нещо за пиене, а моят бос ще ви разпита.

Въведоха я в стая за разпити с дървена ламперия и младежът изчезна. Миг по-късно се появи мъж с посивяла, подстригана по военному коса, който хвърли куп документи на масата. Огледа Стеф от горе до долу и устните му се присвиха в знак на неодобрение.

- Моля, седнете.

- Благодаря - отвърна Стеф и зае един от пластмасовите столове. - Става въпрос за...

- В „Ропонги“ ли живеете? - попита сивокосият, седна срещу нея и започна да драска нещо в розов формуляр.

- Да, но...

- Защо дойдохте в Япония?

Усмивката на Стеф се стопи.

- На почивка. На малка почивка. Но става въпрос не за мен, а за приятелката ми Анабел...

- Работите ли в „Ропонги“?

Сивокосият вдигна глава от розовия формуляр с тревожна бързина и Стеф неволно се отдръпна.

- Не, не работя в „Ропонги“ - отвърна, без да го гледа, тя. - Тук съм на почивка. Но искам да ви запозная със съдържанието на този дневник. - Синята тетрадка кацна на масата. - Той е на приятелката ми, която не се прибра в апартамента си. Страхувам се, че й се е случило нещо лошо.

- Апартамент - промърмори полицаят и почука с химикалката си по масата. - Къде се намира апартаментът, в който сте отседнали, моля?

Стеф не би му казала адреса, дори и да го знаеше. Но се оказа, че не помни нищичко от странните цифри и букви, които практически дефинираха местоположението му. По тази причина предпочете да отговори честно.

- Не знам - обяви тя и издържа на тежкия му поглед, представяйки си, че е несправедливо обвинена героиня в някакъв полицейски сериал. - Изпитвам затруднение с тукашните адреси, които са много различни от онези у дома...

- Не носите ли нещо, което да сочи кой е хазяинът ви? -изгледа я подозрително ченгето с военната прическа.

-Не.

- Странно - промърмори той и чукането на химикалката ускори ритъма си. - С каква виза сте тук?

- Туристическа - усмихна се мило Стеф. - Но вижте какво, аз не съм тук заради себе си. Става въпрос за приятелката ми Анабел, която е напуснала апартамента, без да си вземе дневника. Оставила е и дрехите си...

- Туристическа виза - промърмори ченгето, сякаш това даваше отговор на много незададени въпроси. - Носите ли си паспорта, моля?

- Не, чуйте ме! - Стеф усети как болната й ръка се стяга от напрежение. - За какво ви е паспортът ми? Всъщност не го нося у себе си. Искам да разбера можете ли да проверите дали Анабел изобщо се намира в Япония? Би трябвало да има някакъв начин, нали?

- Кога е издадена туристическата ви виза?

Стеф едва не изохка. Имаше чувството, че се бори да отнеме кокала от устата на упорит ротвайлер.

- Вчера-отвърна тя.

- Колко време ще останете в Япония?

- Ами... Месец, може би два. Пътувам насам-натам. Просто не зная.

- Аха. Окей. Добре. - Последва продължителна пауза. -И тъй, вашата приятелка. Англичанка ли е?

- Да, англичанка е. Бяхме се разбрали да живеем заедно, но когато пристигнах, нея вече я нямаше. Не беше оставила новия си адрес, не ме предупреди с имейл. Открих този дневник в стаята, а хазяинът каза, че...

- Странно е, че имате хазяин, докато сте тук на почивка-отбеляза ченгето и внимателно пое чашата горещо кафе, което му поднесе току-що появилият се младеж.

Пред Стеф бе сложена картонена кутийка студен чай и тя посегна към пластмасовата сламка, залепена за нея. Младежът безшумно се оттегли.

- Обикновено туристите отсядат в хотели поясни началникът, отпи глътка кафе и поклати глава. Странно.

- Вижте, аз искам само да се уверя, че с Анабел всичко е наред. Но в дневника й пише, че... Че е била следена от някакъв мъж.