Сузана Куин - Стъклени гейши

Тра-ла-ла. Тра-ла-ла. Трябва да мисля за по-хубави неща. Снощи попях и ми беше хубаво. Жалко, че ми падна гласът. (Защо пуша, по дяволите? Това дори не ми харесва.) Виждах какво си мислят за мен - че съм някакъв боклук. Сега обаче със сигурност си мислят, че съм голяма работа, защото мога да пея. Тра-ла-ла. Но трябва да се упражнявам повече. Нямах представа колко съм зле. Все пак мина доста време. Може би десет месеца?

Мисля си, че онзи гадняр е тръгнал след мен веднага след като напуснах клуба. Но може би не е бил той, а някой друг. Готова съм да се закълна, че някой ме наблюдаваше, докато се наливах с коктейли, и направо настръхвам.

Не можеш да разсъждаваш, когато непрекъснато пиеш. Мразя коктейлите. Преди време ги харесвах, но на практика са гадни, много гадни. Едно безплатно питие повече и нищо друго. Гледат ме така, сякаш съм пълна проститутка.

По пътя за дома твърдо ме следваше някой. Единственото, в което съм сигурна, беше, че е японец, а не иранец. Когато прекалят с коктейлите, иранците стават страшни. Не ги разбирам. Защо се обличат по този начин, след като имат толкова пари? Много ме е страх от тях след това, което се случи с Естела.

Не знам какво става, когато не пиеш и главата ти е бистра. Може би те оставят на мира? Лошите неща се случват, когато момичето прекалява със сближаването. Като онази стриптийзьорка, на която бяха отхапали бузата. Да правиш стриптийз тук е пълна глупост. Защо да те опипват за 2000 йени, когато можеш да бъдеш компаньонка за 3000 на час?

Тук се уча бързо. Вече не съм толкова наивна и притеснителна. Още не мога да повярвам, че попитах Ниши за онези рускини! Каква глупост! Дали са били наясно, че след пристигането си в Токио ще ги изкарат на улицата с табели, на които пише „3000 йени за секс", или са се надявали да станат модели?

Историите нямат край. Препредавани от ухо на ухо, но едва ли всички са измислени.

Помогни ми, Боже! Днес ме е страх да бъда сама.

С обич,

Анабел

Стеф затвори дневника и се облегна на стената. Тетрадката беше лепкава и тя я захвърли на голата възглавница. Стисна с длани главата си и затвори очи. Стана й лошо, имаше чувството, че ще повърне.

Оказа се, че „Ропонги“ съвсем не е толкова безопасно място. Анабел беше изчезнала, оставяйки куп вещи след себе си.

Поговори с Джулия, обади се тих глас в съзнанието й. Ако имаше нещо обезпокоително, тя щеше да те предупреди с имейл. Празнотата в джоба й пулсираше като изваден зъб. При всички случаи трябва да изкараш пари за наема, преди да тръгнеш да търсиш Анабел.

Пое си дълбоко дъх няколко пъти, погледна дневника, после го грабна и тръгна навън.

Стеф отвори скърцащата стъклена врата, но полицейският бокс кобан се оказа празен. Вътрешността миришеше на мухъл и на още нещо - може би някакъв чай. Посрещна я не жив полицай, а анимационен плакат на куче с полицейски шлем, окачен на стената. До него имаше яркожълт постер със снимката на някакъв пъпчив хлапак, обявен за издирване.

С изключение на някакви бели предмети, пръснати по розовия плот, всичко беше прикрепено към стената - с карфици или лепенки. След бавна обиколка на кобана Стеф забеляза черния телефон на плота, пристъпи към него и вдигна слушалката. Секунда по-късно насреща се чу тънък гласец, който каза нещо на японски.

- Ало, полицията? Има ли тук полиция? - Въпросът прозвуча така, сякаш си поръчваше храна за вкъщи.

В отговор получи още няколко фрази на японски.

- Ало, ало? - извика Стеф, но гласът насреща си остана неразбираем.

Тя остави слушалката и се приготви да си тръгва, но в същия момент телефонът зазвъня.

- Ало? - отново вдигна тя.

- Здравейте - обади се мъжки глас, млад и официален. -Вие ли търсите полицията?

- Да, искам да говоря с представител на полицията - отвърна Стеф и стисна дневника.

- Добре, идвам.

Стеф погледна часовника си.

- Колко трябва да чакам? - попита в слушалката тя.

Небето зад пластмасовите стъкла на кобана започваше да потъмнява. Човекът насреща вече беше затворил.

Двайсет минути по-късно пред кобана се появи млад полицай на велосипед. В продължение на няколко секунди той гледаше Стеф с влюбения поглед на домашен любимец, след това слезе от колелото и здраво разтърси ръката й.

- Вие ли се нуждаете от помощ?

- Не, става въпрос за една моя приятелка.

- Аха - ентусиазирано кимна младежът. - Елате в участъка да поговорим, моля. Не е далече от тук. - Направи й знак да го последва и добави: - Аз съм един от малкото полицаи, които говорят английски, но не много добре.